— Аз пак ще му занеса, ако ми дадеш. Никой няма да ме усети — примига хитро с двете си очи малкият.
— Добре, Ригас. Ще видя… ако стане нужда. Иди сега да спиш, душичко. И тихо, тихо…
— Тихо — повтори момчето шепнешком, приподигнало ръце, и още оттук тръгна крадешком, като върху пружини на дългите си нозе.
Ангелика затвори безшумно вратата след него. Къщата сякаш беше празна, ала нито един от нейните обитатели не спеше в тоя късен час.
XLIX
Заседаваше окръжният комитет на Вътрешната организация в пълния си състав. Така бе поискал Богдан Бобев, председателят. Той бе изпратил люде по два и три пъти до всекиго от членовете на комитета, да им напомни за деня и часа на заседанието. Събраха се на уговорено тайно място и всички в очакване, че Бобев ще им съобщи нещо много важно. Влезли бяха в града и двамата нелегални членове на комитета — окръжният войвода Петър Донев-Караджата и един от околийските войводи в окръга.
Пушиха, мълчаха, рядко ще разменят по някоя ненужна дума, докато се събраха до един. Бобев седеше, както винаги и на всяко място, в ъгъла срещу вратата — да държи всички под око. Сега беше още по-мълчалив, по-затворен, по-студен. Търпеливо лежаха едрите му ръце върху масата пред него, но когато влезе в стаята най-закъснелият, Бобев рече, без да се промени ни най-малко широкото му бледо лице:
— Да е за сватба, ще дотърчите и преди чалгаджичте. — После се обърна към Илия Чешмеджиев, новия секретар, който седеше до масата и се готвеше да пише: — Тоя път нема да ни е нужен никакъв протокол.
Той винаги се противеше на многото писане по ко-митетските работи.
Борис Глаушев не очакваше, че тъкмо с него ще започне заседанието. Така бе намислил председателят и каза:
— Нашият другар Глаушев скоро се върна от една обиколка низ двете наши южни околии, най-пострадали във време на въстанието, а сега още повече страдат от андартите. Нека ни разкаже той що видел, що чул там. Да знаем и ние.
— Малко ли знай ме, малко ли сме чували… — изрече през тютюнджийската си кашлица Гьоре Коцев.
— Пак да чуем. Човек знае, но и позабравя. Борис вече бе говорил с председателя за своята обиколка с владиката. Сега Бобев искаше целият окръжен комитет да чуе разказа му, а председателят не беше човек на приумиците. Глаушев се изправи. Това не беше нужно, ала той в изненадата си се опита да надвие някак своето стеснение. Неравно започна и продължи разказът му:
—… Още много от изгорените къщи не са поправени. Още много от хората живеят в набързо приправени колиби вече трета зима. Глад, студ, болести… Заминали са от гурбетчиите, нали мнозина от тия места ходят по гурбет, и сега всички надежди на бездомните са в тех. Да изпратят по некоя пара за нови къщи, пък и за всичките им нужди. Искам да кажа и това, може би защото и аз съм учител: селяните там колкото мислят и се грижат за своите си домове, толкова и за училищата. Училищата са почти навсекъде изгорени или разрушени. За разрушените църкви редко ще споменат…
— А дедо владика? — обади се пак Гьоре Коцев. — Той какво… сърди ли се?
— Не се сърди. Само това каза еднаж: „Такъв си е нашият човек навсекъде. И ние, църковниците, ще требва да се поучим от това предпочитание. Църквата е майка на училището и негова майка требва да си остане.“
— Владишки приказки — махна Бобев с ръка. — Продължавай, Глаушев.
Чу се друг глас, равен, спокоен:
— А той там бръкна ли и в своята кесия?
С тия думи се обади Тале Кръстев — вторият от новите членове на комитета. Бобев се обърна неочаквано бързо към него и го гледа дълго, с присвити вежди. После рече:
— Стефан Кибаров си отиде, сега пък ти ли? Така се случи и с твоя избор.
Тале Кръстев устоя на погледа му, но нищо не отговори. Учител в едно от градските първоначални училища, той беше скромно, дори бедно облечен, без връзка на лошо колосаната му яка, нисък почти и закръглен, но не от тлъстини по него, а някак цял обърнат към себе си и с поприведения, широк гръб, и с прибраните отпред ръце, и със закривените навътре големи стъпала. Винаги беше зает, угрижен, винаги бързаше за някъде, мълчалив, умислен и само със своите първолачета в училището някак чудно се променяше, разтваряше се с живи, пъргави движения, с приветливи думи, с озарено лице.
Не оставаше незабелязан и между о-ските граждани, но те го знаеха като премного мълчалив и още с това, че думите му, когато поискаше да каже нещо, падаха като удар. Съгражданите му го смятаха за много умен, обаче не само по това, което чуваха от него, а и по това също, което премълчаваше. Тале Кръстев досега не участвуваше много дейно в народните работи — беше десетник на една от групите в махалата, дето беше и училището му. Избирането му за окръжния комитет дойде някак неочаквано и пак оттам, от тая многолюдна махала.