— Това ти е демокрацията — каза тогава Бобев с нескрита ирония.
В сегашната бележка на Богдан Бобев нямаше ирония, имаше повече строгост, та Борис Глаушев побърза да отговори, да не би да започне разпра между председателя и новия член на комитета:
— Бръкна в кесията си и дедо владика. И това искам да кажа, че с раздаденото не ще се помогне много на пострадалите, но те всички го приеха с голема радост. Грижата, съчувствието към тех ги радваше много повече от това, което получаваха, при всичката им немотия.
Чу се от разни страни:
— Е, харно. Добре, добре. То винаги си е така, в такива случаи. И после, нели иде тая помощ от България…
Мълчеше само Бобев. Мълчеше и Тале Кръстев. Борис Глаушев пое издълбоко въздух и продължи с нова сила, с видимо вълнение:
— Помощите, владиката… това не е най-важното. И войводата беше там, Петър Донев — потърси той с очи окръжния войвода, повиши глас, започна гласът му да трепери: — Немат край страданията на тия хора там, не се свършват страданията им и стават още по-големи, стават страшни. Да ви припомня само за село Зелеииче, дето беха избити тринайсет души, да ви припомня и за село Загоричани, Дето беха разстреляни и изклани от андарти седемдесет и осем души селяни — мъже, жени, деца, — а сега вече нема село в тия две околии, в което да не са влизали гръцки чети. И нема село, в което да не са палени къщи, да не са убивани хора, да не са бити, мъчени, заплашвани със смърт. Има селца от по десет-петнайсет къщи, а са убивани в тех по десет и
повече души, от всека къща по един, по двама. Убивани са и жени, и деца, и стари хора, видех аз с очите си. Сега е по-страшно, казват там, отколкото след въстанието, когато нахлу по селата аскер и башибозук да пали, да коли, да граби, да плени. Аскерът като порой миназамина, каквото направи — направи. Сега там треперят хората ден и нощ, ден и нощ чакат да се покаже отнекъде андартска чета, не знае човек откъде, свободно се движат навсекъде гръцките чети и по всеко време. Пазят се некак хората, по всички села излиза милиция да пази, там са и нашите районни чети, не са малки, а гърците често се движат по педесет, по шейсет души, та и повече. И всичко това, тия мъки, тия кърви, тия пожари, всичко това става в името на Христовата църква, за величието на Елада. Станете гърци, върнете се към патриаршията, повтарят гръцките агитатори, за да живеете спокойно и щастливо. Станете гърци, иначе ще ви унищожим, камък на камък нема да остане от селата ви. Но — прекъсна изеднаж Глаушев разказа си — аз вече повтарям известни работи.
— Повтори ги още един път — отвърна му тутакси Бобев, като че ли го бе дебнал да каже тъкмо тия думи. — Да не се забравят. Да не се забравят! — Глаушев бе седнал на мястото си, но Бобев продължи: — Да чуем, Глаушев, да чуем и окръжния войвода, какво мислите вие, като очевидци, какво мислите, че е нужно да се предприеме срещу гръцките чети, срещу тая напаст.
— Видехме и това с очите си — скочи отново Борис. — Видехме какво требва да се предприеме: Петър Донев с трийсетина добре въоръжени момчета веднага прогони андартите.
Едва сега се поразведри лицето на председателя, той кимна с глава и рече сговорчиво:
— Такова е решението и на рилския конгрес миналата година. Срещу оръжието — с оръжие.
— Да се постегнат четите — започна Караджата, окръжният войвода, като човек, който знае що говори, и продължи: — Да влезат и по-будни хора в нашите чети. Андартските чети ги водят офицери, а между самите андарти има подофицери, обучени войници от гръцката войска. И още нещо: да не чакаме те да ни нападат, да нападат нашите села, ами ние да ги нападаме и гоним. Ще кажа и за селската милиция: секо село може да даде
хора, но оръжие нема за сички. Старата болка за оръжие сега е още по-голема. Знам аз какво става с четника, как се чувствува той, като дигне манлихера на рамо и тури наган в пояса си.
— Да — мръдна с ръка по масата председателят, но мигом спря ръката си, като да бе допуснал непозволено движение, и дигна строги, мрачни очи към насядалите срещу него: — Това, за оръжието, вече се знае и требва да направим необходимото. Нужно е и време. А ето ще кажа аз: да ги ударим най-напред по главата. Здраво. Тука, в О. Тука да усетят най-напред нашата сила. Досега — ударим ги, ударят ни и те. А сега — да им смачкаме главата с един удар. — В стаята настана тишина и всички там впериха погледи в него. Не свали и той погледа си и гласът му стана по-твърд: За един ден или най-много за два дни да избием всичките им по-първи хора, като започнем от техния консул, от главатаря им. Заедно с него и доктор Василис Фотиадис, Ставрос Петракис, Сотирас Скуфас, Диамандис Кокинос, Никое Мавромихалис, Коцос Сакелариос, Стей-рос Грипарис, Танасис Янидис, Панайотис Георгиу, Димитрис Милонас, Ставрос Милонас.