— Ти не си сам… — придръпна се Глаушев.
— Е, де… Не си ли виждал жена!
Помещението беше почти празно — виждаха се само най-необходими вещи. Желязно легло в ъгъла, маса край стената, два стола, в другия ъгъл беше пътническият куфар на обитателя, прихлупен набързо, изпод капака му се подаваше крайчец на хасена дреха,
на пода до него бе сложен леген и съд за вода. На пирони по стената висяха зимният балтон и сакото на Дяконов, нечиста кърпа за лице. На масата бяха изоставени остатъци от храна, омазнена хартия, бутилка, водна чаша с недопито вино. Бутнати бяха там, на единия край на масата, две-три оръфани книги. На стената, ниско над масата, бе окачена газена ламба със зацапано стъкло. На доста широкото легло се бе разположила млада, мургава циганка по риза, алените й шалвари заемаха на едри дипли едва ли не половината от леглото, долу, на пода, бяха захвърлени прашните й обувки, остро-носи, с високи, разкривени токове. Докато Борис разглеждаше стаята стеснително, понамръщил нос от тежката смесена миризма на застоял въздух, тютюнев пушък, газ, черните очи на циганката светеха вперени в него, любопитни и алчни.
— Седни — обади се зад гърба му Дяконов.
— Прощавай, аз…
— Седни — повтори Дяконов, после се обърна към циганката, махна с ръка: — А ти… Хайде, гит1!
Циганката не се и помръдна. Борис се разбърза:
— Аз си отивам, Дяконов… Минавах оттук и… Остави я, къде по това време…
— Няма да те пусна. За нея не бери грижа. Тя не се плаши от нищо. Хайде мари!
Циганката лениво провеси нозе от леглото, нахлузи обувките си, стана. Беше дребничка, стройна, подигна ръце да оправи шалварите си, измъкна отнякъде червено, износено елече, облече го, без да бърза. С нужни и ненужни движения показваше мека, котешка грация и току кривеше към госта засмени, приканващи очи. Борис едваедва я погледна. Сега тя бързо изтропоти с токовете си по разсъхналия се дъсчен под, отвори сама вратата и я хлопна след себе си.
Дяконов смигна на госта:
— Опитвал ли си циганка… Огън, братче!
— Остави…
— Добре, добре. Ха сега седни. Ти не си дошъл то-ку-така. Недей сега като сърдито дете. Ще си поприказваме.
Глаушев седна. Седна и Дяконов на другата страна
---
1 Гит — върви, върви си.
на масата. Извади табакера, започна да си свива цигара:
— Такъв си е моят живот… По своя воля го карам, ти знаеш. Винце, женички и всички там сладости. И най-хубавата сладост… картите — залепи той с обилна слюнка цигарата, запали я, без да бърза. Чувствуваше се у дома си. — От нищо не се гнуся, от нищо не се отказвам, стига да ми харесва. Отхвърлям всичко, което ми пречи, което не ми е нужно. Виждаш моето благословено жилище. Не ми е нужно нищо повече. Излишни грижи и главоболия. Виж: леглото ми е щирочко и меко. Идва веднаж един от колегите. Чистник, ужаси се. Как може в такава дупка! Учител си казва, гимназиален, с голяма заплата. Мене парите за друго ми са нужни. Женичките! Дарявам ги щедро, когато мога. Те обичат това. Картите, нали знаеш, от карти никой не забогатява, но това, което изпитва човек с тях, не се изплаща с никакви пари и богатства. Ти, впрочем, не разбираш от тия работи — духна той пушък от цигарата си.
Глаушев мълчеше с нескрита досада и все пак сега не бързаше да си отиде. И като че ли очакваше нещо по-друго от домакина, нещо по-важно, по-особено. Той се задържаше с мъка на неудобния стол, с отвращение дишаше смрадливия въздух в тая бърлога, но смътно чувствуваше, че бе дошъл да търси нещо тук, от тоя противен човек. Докато го чакаше да свърши с тия свои отдавна познати приказки, Глаушев шареше с очи наоколо нетърпеливо, разсеяно, сведе поглед върху няколкото книги на масата, покрити с прах, отдавна неразтваряни и най-отгоре — Пшибишевски. Гласът на Дяконов наново стигна до него:
— Какво става с твоето гъркинче?
— Кое… гъркинче? — попита Глаушев колебливо и цял се изчерви.
— Е де, е де! Целият град говори за твоята голяма любов, само ти криеш главата си в пясъка. Не ми е чудно. Всички тия, като тебе, живеят с лъжливи представи за живота, с илюзиите си. Замотават се с железни мрежи, които сами си заплитат, сами си мятат примка на шията. Слушай, Глаушев — протегна към него Дяконов косматата си ръка с разперени пръсти, опули подпухналите си, възпалени очи: — Ела с мене само три дни и аз
ще те науча да живееш. Ще ти разкрия истинския живот, ще ти дам да вкусиш от всичките му благини, ще видиш и хората такива, каквито са.
— Къде? В кръчмите, в комарджийниците, с циганките?
— Ами да! Там кипи истинският живот. И знаеш ли, аз се запознах с двама турци, много интересни хора. Офицер е единият. Ние, казва, ще възродим Турция. Ще дадем свобода на всички народи и ще вървим всички заедно. Цяла партия има сред най-просветените турци за една нова Турция. Виждаш ли какво знам аз?