— Не си научил нищо ново. Знае се вече за партията на младотурците. Ти си научил едва сега и сигурно в некоя комарджийница.
— Какво от това? Те са свободни хора, тия двамата. По кръчмите и комарджийниците, момче, хората свалят маските си. — Той посегна към бутилката. — Да пием ли по едно вино?
— Не, не.
Дяконов приподигна рамена, изпи недопитото вино от чашата, обърса с цяла шепа мустаките си и още с шепата на уста продължи:
— Едно трябва да разбереш ти добре: човекът по природа си е порочен. Глупци са всички пророци и апостоли, които искат да спасяват човека от греха. И ти си от тях, знам те аз. Освободи се, човече, от всички там…
Борис стана. Дяконов го проследи с поглед:
— Къде сега пък…
— Не чух нищо ново от тебе. И това с младотурците…
Изправи се и Дяконов:
— Искам да те… разтоваря.
Борис втренчи в него жадни очи, притаи дъх. Дяконов продължи:
— Ти се измъчваш. Сам се измъчваш. Като светците пустинници и стълпници. На колело с ножове, в кипящ катран. Докъде доведоха тия фанатици грешното човечество? Чух, че си ходил с владиката. Нямаше те… колко време. Какво научи от него, от духовния християнски княз? Нищо. Само лъжи и заблуди. Празни думи. Истината е в мене. Мръсна, но истина. Като я познаеш, няма и да се гнусиш от нея. Ще се научиш и да живееш.
Глаушев отново се бе върнал към себе си. Той каза:
— Ето, ето защо се тълпят около тебе учениците, защо обичат да те слушат. Ти ги учиш да живеят по-лесно. От нищо да не се отказват. От нищо да не се гнусят. Сочиш им съблазните на греха. Заповедайте, вземете си. Яжте, пийте, веселете се. Идете при циганките. Позволено е всичко. Разправяха, че един от шестокласниците запалил цигарата си от твоята цигара.
— Да. Запали си цигарата. А по-добре ли е да пушат по нужниците?
— Не. По-добре е да не пушат.
— Кой ти каза? Хубавата цигара е истинско блаженство.
— Сладостите на греха, нали? И така: надолу, надолу. По дъното. То притегля, а ти легай и пълзи. Да ти е по-лесно.
— Ти пък нагоре, нагоре. А виждам, че вече се задъхваш. Сърцето ти ще се пръсне. Въздух не ти стига. Дотичал си при мене с изплезен език. Тежко ти е. Залюбил си гъркинче, а гърците тук убиват приятелите ти. Сега ти… накъде?
Борис бледнееше все повече, след всяка негова дума. Избледняха дори и сините кръгчета на очите му, останаха сред тях само разширените черни точки на зениците. Дяконов се преструваше, че нищо не забелязва, и се опитваше да прикрие обладалото го чувство на тържествуващо надмощие. Той посегна да сложи ръка върху рамото на Глаушев, но отдръпна ръката си, притисна я на меките си, затлъстели гърди и продължи покровителствено, отпуснал смирено своите подпухнали, зачервени клепачи:
— Аз ще ти кажа как да излезеш от това положение. Вземи си гъркинчето и… бягай някъде по-далеко. В България или където искаш! Тук жив ще те изедат. И нашите, и техните. Знам, знам — пристисна той отпуснатите си устни, присви трагично вежди: — Комитетът, борбата… Нека други да… Поне докато ти мине огънят.
— Нели? — усмихна се едва Глаушев. Лицето му бързо върна цвета си, засияха сините му очи, само двете черни точки в тях като че ли станаха още по-черни. Той въздъхна: — Да, да. Ти наистина искаш… да ме спасиш.
— Тъй — кимна Дяконов. — Тъй. Умному мало довлеет. Но… Знам ли те? Да не те хванат пак твоите…
— Лека нощ, Дяконов. Голем умник си ти, бога ми.
Дяконов се загледа в него подозрително. Чакаше да чуе какво ще каже по-нататък. Глаушев се обърна и излезе от леговището му.
LI
Борис започна своя разговор с Ангелика още от вратата на Дяконов.
„… Аз наистина се намъкнах сам при него. Некой като че ли ме водеше неусетно и като се спрех пред вратата му, разбрах, че търся тъкмо него. В такава мъка бех, Ангелика, в такава безизходност. В такова отчаяние, щом тръгнах да търся помощ и спасение от такъв човек. Сега ми е всичко ясно. Не го ли знаех аз Дяконов, не съм ли чувал какво говори? Знаех го, чувал съм го много пъти. И затова ме повлече към него моята слабост, отчаянието ми. Срам ме беше да призная и сам пред себе си, докато не се спрех пред вратата му като просяк. Видех го още по-грозен, по-долен, още по-загнил. В смрадливото му леговище. С циганката му… Оставих се да ми се хвали, да ме поучава…
Това с мене, Ангелика, започна още преди месеци. Или много по-рано. Или може би откакто съм се родил. Тия безбройни кръстопътища; тия озъртания и колебания; тия съмнения, тоя страх, тия раздвоения, тая слаба вера. Тоя съд сам пред себе си. Тоя непрестанен, жесток съд, Ангелика, любима. Тая борба в мене и с мене самия, против мене самия и против всичко около мене, което не мога да приема, което мразя, което презирам. Това стремление да се освободя от всичко, което ме кара да съм постоянно недоволен от себе си, да се чувствувам нечист, което тежи като камък на сърцето ми, чернее се в душата ми, което ме плаши, смущава, пиа силите ми, замъглява погледа ми. Това стремление да се държа високо, да вървя все по-нагоре с разтреперани нозе, с последни сили. И отново, все отново да са сгромолясвам надолу, та сега чак и до мръсната дупка на Дяконов.