Такъв съм аз, мило мое девойче, ти не ме познаващ, не познаваш истинското ми лице. И никой не е виждал истинското ми лице. Аз се боря с други в мене — един, двама, трима, — а понекога те, другите в мене, са и повече. Това чуждите, външните хора не знаят, не го знаеш и ти. Понекога и сам се питам кой от тия в мене съм истинският аз, кое е моето истинско лице. Дали аз убих турчина, аз, с ръката си, или го уби страхливецът в мене. С големи усилия се боря с другите в мене, с тия, които искам да задуша, да унищожа, от които искам да освободя волята си, ума, душата си. Но дали ще успея некога да ги изтръгна от себе си, или те ще излезат по-силни от мене, ще останат завинаги в мене? Едно време Гьоре Павлев, войводата, позна друг един от тия в мене, не можах да го скрия, не можах да се прикрия. Сега и тоя нечестивец Дяконов също. И точно когато бех най-слаб, когато моите врагове в мене беха по-силни. Разбираш ли, Ангелика, какво ти говоря? Говоря ти за моите врагове вътре в мене и ми се чини понекога, че те носят истинското ми лице, те, моите врагове в мене самия. И требва да ти кажа, че понекога и много пъти аз мразя самия себе си…
Страхът ми, колебанията ми и моята немощ. И всички тия гласове, всички тия болки в мене. Страхът ме кара да върша това, което не искам да върша, което не би требвало да върша. Подтиква ме против волята ми, против разсъдъка ми. Смущава ме, когато требва да бъда най-силен, разбърква, замъглява мислите ми, разклаща верата ми, сломява силата ми, кара ме да се разкайвам, да се срамувам от себе си. Аз вървя винаги срещу него, отивам винаги там, откъдето иска той да ме отблъсне, да ме прогони, да ме принуди да бегам. Винаги срещу него, за да го надвивам, но това е трудно и е една непрестанна борба, тежка, мъчителна. Аз искам да го изтръгна от сърцето си като зъл трън, който се е впил там. Искам да се освободя от него, да освободя от него ума си, волята си, душата си. Искам да бъда свободен човек. И аз винаги вървя срещу него, ала това ме мъчи и изтощава. Откъде иде тоя страх в мене? От какво се боя? Боя се от смъртта, боя се от страдания и всекакви болки, боя се да не направя нещо, за което после ще се разкайвам, от което ще се срамувам, боя се и от присъдата на другите, от присъдата на моите най-близки хора, на другарите ми, та и на враговете ми. Искам да върша неща, които никой не би могъл, не би имал право да осъжда. Искам да мисля и да действувам без страх. Да бъде
ясна всека моя мисъл, да бъде твърда волята ми, да бъде твърда верата ми. А откъде идват всички тия гласове и болки в мене?
Некой все ме пита, така ли требваше да бъде? Така ли требваше да го направиш? Това ли требваше да кажеш? И после идва болката. Или мислиш, че си направил нещо, както би требвало да го направиш, но пак идва отнекъде болка, лега некаква тежест на сърцето. Друг би казал: убих турчина, за да запазя себе си, за да запазя другаря си, за да запазя тайните книжа, които беха в пазвата на Бобев, да запазя тайната на нашата организация. Така би казал Бобев и отдавна би забравил убития турчин. А в мене на часа се дигна глас: защо го уби? Можеше да не го убиваш! И глас, който ми говори чак и за майката на тоя незнаен аскер. Страх или пък това е моята съвест. Тия гласове и болки в мене…
Тая нощ, Ангелика, тая нощ всичко това оживе със страшна сила, разтвори се като кървава рана. Тая нощ Богдан Бобев най-напред мене попита: съгласен ли съм, решавам ли да бъдат убити и твоите двама братя. И аз казах: да, требваше да кажа да. Дотам, до това ме доведоха всичките ми досегашни мисли, всичките ми досегашни дела, моята мисъл за правда, моята обич и мъка за тоя народ, за моя народ. Твоите братя са наши врагове, врагове са на моя народ, на нашето дело за неговото освобождение. Те се борят срещу нас и ни убиват. Палят къщи, убиват деца. Твоите братя и всички, които са с тех, които са срещу нас, срещу нашето народно дело. Аз видех всичко с очите си. И казах: да. Требваше да кажа да. Но те, Ангелика, те двамата са твои братя. Една майка ви е раждала. Ти ги обичаш и… Ангелика, чуваш ли ме, разбираш ли ме?
По какви пътища стигна ти до мене, стигнах и аз до тебе? По какви пътища се срещнахме? По какви пътища пребродихме жестоката омраза, пролетите кърви, безбройните злодейства и се срещнахме с любов? Нали и ти си гъркиня, каквито са и твоите братя? Ти ме обичаш. И как си стигнала до тази обич, как си се освободила от тая омраза, с която си се родила, с която са хранили душата ти през целия твой живот?