Аз казах: да. Бобев ме гледаше и чакаше отговора ми. Неговите очи винаги говорят и аз познах защо попита той мене най-напред, от мене най-напред потърси
отговор. И побързах да дам отговора си. Да не помисли Бобев и всички там, че се колебая, че ще се отклоня, че ще поставя по-високо своята любов към сестрата, ще я поставя по-високо от народната борба, от народните страдания. Така си мислех аз в оня момент, такъв глас говореше в мене, викаше в мене тогава и заглушаваше всички други гласове. Ала още там, в същия момент, почувствувах нужда да се успокоявам, да се насърчавам и си мислех: братята ти и всички като тех от вашите са смъртни врагове на моя народ, ние сме в борба с тех, в борба на живот и смърт, те биха постъпили по същия начин спрямо мене, спрямо другарите ми. Преди години ваш духовник е пратил убиец срещу моя роден баща. Такава е нашата борба, такава е нашата омра за. Мислих си още в оня момент и като че ли за да бъда справедлив към братята ти, че ние с тех сме войници от две враждуващи войски и всека една се стреми да победи другата, да изтръгне победата за себе си. Така ви мислих, така убеждавах самия себе си, така се оправдавах.
Защото ти още в оня момент се изправи пред мене и очите ти беха пълни с мъка. Аз не можех да гледам милите ти очи, отклоних погледа си. Не можех да ти кажа колко безпощадна е нашата борба, колко безмилостни са нейните закони. Но заговори в мене, надигна се, засили се друг един глас. Нема ли други пътища между мене и твоите братя, между тия като мене и тия като тех? Нели Македония е наше общо отечество! Преди немного време между моите другари имаше един, който говореше със същия този глас, със същите думи. Говорил съм и аз преди такива думи. Но ето в оня страшен момент аз не си ги спомних и виждам сега, че никога не съм вервал истински, достатъчно силно в тия думи. В оня момент аз не бих могъл да ги изрека пред другарите си, пред Бобев. Биха ме нарекли предател; биха ми припомнили това, което самият аз твърдех, когато требваше да им разкажа какво видех при обиколката с владиката низ пострадалите села. Аз казах: срещу оръжието с оръжие, за кръвта — кръв. Аз не можех да се откажа от тия свои думи десет минути след като ги бех изрекъл. Богдан Бобев би ми припомнил: «Ти сега се отметаш заради сестричката на двамата Милонас, забравяш кръвта, страданията на сънародниците си.» Аз не можех да гледам мъката в очите ти, Ангелина, но не можех да понеса и такова обвинение. Моето честолюбие се оказа по-силно. Немах и смелост да кажа: чакайте, да помислим, да потърсим други пътища. И тук моят страх, моята немощ! Моята вера в добрите думи, в добрите мисли не беше достатъчно силна, не беше по-силна даже от честолюбието ми. И още в оня миг разбрах, че ще те загубя…
Къде съм сега? Кой е моят истински глас, моето истинско лице? И съм на такъв кръстопът, и съм така разпънат, така съсипан, че тръгнах да търся утеха, насърчение, спасение при… Дяконов. Ето докъде стигнах, Ангелика, до какво позорно бегство стигнах, до какво дъно паднах. И с кое лице ще се явя пред тебе, скъпо мое момиче, жено моя, с какъв глас ще ти заговоря, какви думи ще ти кажа? Иде ми да побегна при майка си… такъв мъж, навършвам вече двайсет и четири години…“
Борис Глаушев продължаваше да скита по пустите, сънни улици на О. Избягваше само да се приближи до своята улица, уморените му нозе го водеха все по-надалече от неговата улица, от улицата на Ангелика. Но докога ще скита, къде другаде ще отиде? Отдавна още над далечния хоризонт на югозапад плаваше един къс от месечината, като захвърлен между избледнелите звезди, които трепкаха плахо по високото небе. Здрачна, мътносинкава светлина се прокрадваше иззад ъглите, край тъмните прозорци, а под стрехите нощните сенки ставаха още по-тъмни. Белите минарета на джамиите едвам светлееха и леко се полюляваха над снижените покриви. Борис нищо не забелязваше — лунната светлина го водеше като насън. Ангелика вървеше неотстъпно току до него, той чувствуваше нейното присъствие, към нея бяха насочени всичките му мисли, цялото му внимание.
Мина пазвантин, пристиснал под мишница дългата си тояга, току-що се измъкнал от досегашното си скривалище, за да покаже вече преди края на нощта своето закъсняло усърдие. Той се поизвърна след Бориса, придигна рамена — какви ли няма да срещне човек нощно време в това градище, и пияни, и луди, и комарджии, обрани до пара. Някъде наблизу се дочу кучешко скимтене и подмилкващо се полайване — весело се боричкаха няколко кучета. По-нататък светна отворената