врата на кафене, изтропа празна тенекия. Насреща, откъм горния край на улицата, се зададоха двама подранили минувачи. Те вървяха по средата на празната улица и високо разговаряха, гласовете им отекваха между стените на притиснатите една до друга сгради; който се е наспал или е бил принуден да стане от леглото си по-рано, не щади спокойствието на другите и всякога би го нарушил със злобна радост.
Небето, бързо бледнееше ведно със звездите и начупената месечина сред тях. По улиците на града прииждаха утринна дрезгавина и хлад, иззад стените, под покривите се надигаше глух шум. Глаушев се огледа. Съмваше се, улиците ей сега ще се изпълнят с люде. Жилището му беше далеко и той забърза да се скрие там. Къде другаде би отишъл? Спря се пред заключената порта. Загубил ли бе ключа? Не, ключът си беше там, на постоянното място, в левия джеб на сакото му. Зад него мълчеше, потънала в предутринна тишина, къщата на Милонас.
На чардака горе се мярна Фотина, облечена набързо, рошава; тъкмо преминаваше от една врата в друга.
— Добро утро…
— Добро утро…
Тя беше като уплашена, но не се сдържа, извърна се през рамо:
— Имаш писмо… Там, в стаята ти. Донесе го Ригас. Не съм го усетила как се е вмъкнал. На вратата го видех.
Борис мина бързо през чардака. В гъстия здрач, който изпълваше стаята му, видя, че на масата се белееше плик. Колкото и да беше голямо нетърпението му, той отвори плика внимателно, сякаш се боеше да не нарани някого. Разгъна листа хартия и веднага пристъпи към прозорците. Написани бяха там няколко реда и пак на френски:
„Не ме търси, не ме чакай! И те моля от сърце с нищо да не показваш, че се интересуваш от мене. Така трябва, поне за известно време. Аз ще ти се обадя, когато стане възможно и нужно. Бъди търпелив, мили, бъди много предпазлив. И въпреки всичко аз оставам завинаги твоя невеста пред бога и в името на нашата любов.“
Подпис нямаше. Не беше и нужен.
LII
Валията на О. даваше прием. Тия приеми ставаха два пъти в годината в едно широко помещение на долния кат на конака. Валията даде последните си нареждания и вече се готвеше да се прибере в едно от задните отделения на конака, където беше частното му жилище, за да облече парадното си облекло, когато дотича башполицът Сабри ефенди.
— Вали паша ефенди… току-що стана убийство в чаршията при часовника.
Шефът на о-ската полиция бе облякъл най-новата си униформа и като че ли беше недоволен тъкмо защото му пречеха да вземе участие в тържеството. Валията помръдна устни — синкави и влажни, ясно очертани между подстриганите мустаки и кръглата прошарена брада. Той каза:
— Днес ли намериха…
— Убит е, вали паша ефенди, Ставрос Петракис. Един от най-богатите гърци в О.
— Знам го. Българският комитет, нали?
— По всичко изглежда.
— Никой не е заловен, а?
— Още никой, вали паша ефенди.
— Направете нужното. Но без много шум. Днес… без много шум. Те като че ли нарочно…
— Не вярвам, вали паша ефенди. Нели знаете, не е за пръв път. Избиват се… гърци, българи…
— И добре правят, но днес… Ще се помисли, че нарочно. За да бъде и срещу нас. Изпълнете дълга си, башполиц ефенди.
Сабри ефенди излезе на площада пред конака и тръгна надолу по улицата край реката, следван от един полицейски юзбашия и няколко заптиета. Къде ще търси убийците, щом вече са успели да избягат? Потъваха вдън земя, дяволите да ги вземат, и от едната, и от другата страна. Имаше къде да се крият — цели махали техни сънародници, наежени едни срещу други, убиецът може да влезе във всяка порта, стига да е от неговите. Оставаха пак обиските по махалите: когато убиецът е българин — по българските махали, когато е грък — по гръцките. И винаги с едни и същи резултати, тоест с никакви резултати. Работата на полицията санким беше да покаже, че не гледа само сеир със скръстени ръце. Знаеха се главатарите и на едната, и на другата страна, Сабри ефенди познаваше и мнозина от хората им, но… трябва да ги заловиш на самото място. И после, нели каза и вали паша ефенди: нека се избиват, нека се изтребват взаимно, така и за дьовлета е по-добре.
Свечеряваше се. Тая най-оживена улица от двете страни на реката тежеше от люде и особено по това време, когато всеки бързаше да привърши своя ден. Сред общата врява и тропот, през непрестанния шум на пълноводната пролетна река, който изпълваше дълбокото й корито, тук се дочуваха и трите езика на пъстрото население на О., най-вече българският със своето изобилие от ясни звуци. На български говореха и тия, които не можеха да се разбират с другите на собствения си език — евреи, власи, ариаути, цигани. Башполицът вървеше бързо през навалицата, всеки му правеше път, после мнозина се извръщаха да погледнат още еднаж полицаите. Разчуло се бе за новото убийство, някои бяха чули изстрелите, други бяха видели убития, както бе легнал насред улицата, досам него бе паднала в праха и една едра охридска белвица1, която едващо бе купил от насрещната рибарница.