Башполицът и людете му изчезнаха надолу. Бързо се затвори сред навалицата и пътеката след тях — нямаше време да мисли човек дълго за други неща освен за работата, която трябваше да свърши, преди да се стъмни. На един от многобройните дървени мостове тук бяха се спрели двама млади мъже и нещо се препираха. Никой не се заслушваше в разпрата им, бързаха людете край тях, та и ги побутваха в бързината си на тесния мост. От аптеката срещу моста излезе доктор Василис Фотиадис — висок, сух мъж със строг поглед, рано още облечен в светъл, добре скроен европейски костюм, прихванал тънък бастун от абаносово дърво с дългата си жилеста ръка, която беше прихлупена до китката от колосаната, снежнобяла ръкавела на ризата му.
Щом доктор Фотиадис стъпи на моста, единият от спорещите там рязко се отдели от другия, пресрещна доктора и от две стъпки извади срещу него револвер.
---
1 Белвица — вид сладководна риба.
Бързо се сляха с шума на реката три изстрела. Доктор Фотиадис трепна, изпъна се с широко разтворени очи, сякаш не можеше да се начуди на станалото пред него. Силната му ръка хвана по-здраво бастуна и натисна върха му връз протърканите греди на моста. Това беше за единдва мига, до третия изстрел. После докторът се просна възнак с целия си ръст между двете разкривени перила на моста, бастунът му светна със сребърната си ръчка и отскочи встрани. На закопчаното му сако бързо се появи влажно кърваво петно. Минувачите бяха отворили широк кръг наоколо и като че ли най-напред искаха да видят всичко докрай, едва след това се развикаха, заозъртаха се, някои се спуснаха да помагат на падналия:
— Бре, що стана?
— Умре човекът…
— Я що кръв!
Доктор Фотиадис лежеше неподвижен, около него се насъбраха още повече люде, нямаше ги само двамата млади мъже — убиеца и другия, — които се бяха спрели на моста, за да дочакат жертвата си.
И когато беше всичко свършено, любопитните на моста бяха влезли вече в оживен, шумен разговор, през поразредената върволица по улицата се зададе Сабри ефенди, башполицът, с празничната си униформа. Бързаше до него и юзбашията, след тях без нужда подтичваха заптиетата.
Докато се мръкна съвсем, убити бяха още трима гърци, а други двама бяха ранени. По улиците, в магазина на единия от убитите, друг бе убит пред портата му, тъкмо бе понечил да влезе в своя дом. От убийците не беше заловен нито един. Разчу се, че бил ранен един от тях, ранил го нападнатият, който също бил успял да извади оръжието си. Тая вечер улиците на О. опустяха по-рано. По всички чаршии, та и по махалите пукаха револвери, падаха люде. Никой не се спираше да погледа дори лъскавите файтони на руския и на австрийския консул, охранените атове, които тракаха с подкованите си копита и дигаха искри по калдъръмите накъм конака на вали паша ефенди.
Въпреки тревожната вечер гостите в конака се събраха до един. И когато бе влязъл вече и последният в широкото приемно помещение, разтвори се вътрешната му врата, показа се там самият вали паша в парадното си облекло, цяло отрупано със сърма и злато, с рубини и брилянти по многобройните медали и звезди на гърдите. Аленееше се на силната светлина високият, сложен право над очите фес на валията, изпод дългия черен сюртук се червенееха широките лампази на немного добре изгладените панталони. Той огледа помещението и най-напред двата кристални полилея, провесени от дървения, синьо боядисан таван, многобройните ламби по стените. Всичко беше в ред. Зад домакина стояха и други о-ски сановници — белееше се голямата чалма на главния мюфтия, стърчеше високо сивият кавалерийски калпак на пашата на дивизията, жълтееха се лицата на люде, които цял живот прекарват на затворено, под сянка, пушат непрекъснато цигари и наргилета, изпиват по двайсетина кафета всеки ден, а някои тайно се наслаждават на силна ракия или афион.
Гостите се бяха наредили в широк полукръг и никой не искаше да остане зад другия — гологлави, с напомадени коси, с навирени краища на мустаките, във фракове, в колосани бели ризи с бисерни или брилянтени копчета или в униформи, извезани със злато и сребро. В отделна група, току до чужденците, стояха пет-шест души офицери и по-млади турци с фесове, но също във вечерно европейско облекло. Там наблизу бяха застанали и двама чуждестранни офицери, изпратени като инструктори в Турция. Срещу по-младите турци и по-далеч от тях, но близу до вътрешната врата, от която влезе валията, стояха една по-голяма купчина от местните най-първи бегове и агалари, турци и арнаути, в разкошните си носии от злато и коприна. В залата нямаше нито една жена. Валията помръдна със синкавите си устни, като да се усмихна, кимна приветливо на разни страни и се приближи първом към германския консул, който и без това се бе изправил най-близу. Домакинът, следван от главния мюфтия и най-близките си помощници, се ръкува редом с всички чуждестранни гости, размени по няколко любезни думи на хубав френски език. Той се ръкува най-после с българския княжески търговски агент, който и сам бе застанал на края на редицата. Те само си кимнаха — сдържано, студено, без да си кажат ни една дума. О-ските турски и арнаутски първенци гледаха със застинали, недружелюбни лица как вали паша ефенди се поздравяваше с чужденците по техния скверен обичай; валията, санким, и мустаките си стрижеше по гяурски. Той поздрави приветливо, макар и без да се ръкува, и групата на турските офицери и по-млади турци, които също бяха облечени в зевзешки „френски“ дрехи, оставаше само да хвърлят и фесовете си. Към тях, най-първите хора на О. и на целия вилает, валията едва на последно място отправи тържествено темане. Язък за исляма и за дьовлета, щом се вмирисва от главата! Но… де бакалъм1 докъде ще докарат работите тия стригани мустаки и тесни панталони… Все пак аллах няма да изостави своите правоверни!