— Тукашното българско население не намира за много ефикасна външната помощ. Поне досега. Стигна се само до някакви реформи, които засягат… пъдарите, полските пазачи. Нарекоха ги пъдарски реформи. Е, да, вашето присъствие, присъствието на чуждестранните военни мисии все пак вдъхва по-добри надежди сред тукашното християнско население, доколкото…
Край тримата мъже някак внезапно изникна един от турските офицери. Той бе дочул последните думи на българския консул и с това започна.
— Господа, прощавайте, че се намесвам, но… не.щастията на Турция започнаха, откакто некадърни наши управници, хора изостанали, назадничави, допуснаха да се месят в нейните работи, да се разпореждат с нейните съдбини чужди, външни сили. Коя друга държава би позволила подобно нещо? — В смелото възражение на турчина нямаше ни следа от предизвикателство, някак прекалено изискана беше и цялата му външност, всеки негов жест, както и парижкият му френски говор. Той продължи, като задържаше пламналия си поглед все по-дълго върху българина: — Нашата страна трябва да бъде и ще бъде обновена коренно, ще се намерят сили, които ще изградят едно здраво вътрешно сцепление и ще изведат държавата ни по пътя на напредъка. Това и само това ще бъде от обща полза за всички населяващи Турция народи, които, схванали веднаж общите си интереси, могат да стигнат й до едно общо обединяващо име.
Българският консул, към когото всъщност беше насочено това изказване на офицера, подхвана колебливо и твърде дипломатично!
— Ние случайно попаднахме на тая тема., . Моята
дейност тук, в качеството ми на княжески търговски агент, се ограничава…
Сега турчинът изеднаж разкри като че ли друг свой образ — той прекъсна българина с един неочаквано рязък жест:
— Не, не, господин консуле! Ние с вас, българите, можем да се разберем най-добре и трябва да се разберем.
Застаналите там трима мъже чуваха не за пръв път проповед на един младотурчин, но сега я чуваха в конака на валията. Приближи се и представителят на Франция, мълчаливо усмихнат. Той, види се, бе решил, че може да направи това сега, без да предизвика каквото и да е подозрение. Ала в същия момент един далечен и сякаш подземен мощен гръм изпълни залата, заглуши тихата, неравна врява между стените й.
Турският офицер млъкна и се ослуша. Заоглеждаха се и всички там, но в следващия миг всеки побърза да покаже по някакъв начин, че нищо не е чул, нищо не е забелязал. Само откъм ъгъла, където се бяха умълчали сред облак тютюнев дим о-ските агалари, долетя издебело несдържан глас:
— Бомба. А? Я гледай ти…
Приемът не продължи още много. Сякаш всички гости отеднаж забелязаха, че вали паша ефенди беше вече уморен.
LIII
Рано сутринта у Глаушев влезе учителят Добринов. Борис бе седнал да поправя ученически тетрадки. Стана да посрещне неочаквания гост. Добринов беше не според характера си сдържан и някак церемониален:
— Получи се писмо от Кибаров. Поздравлява те, пита за тебе. Абонирал те е за списанието „Работническо дело“ и за „Работнически вестник“. Ще ги получаваш чрез австрийската поща в Солун. Имаш ли там някого?
— Не. И аз не знам как да…
— Ние ще имаме грижата. Изпълнявам поръчката на Кибаров.
Борис също се сдържаше в своята радост за Кибаров, пък и не беше склонен тая сутрин към никакви прояви на радост. Той попита:
— Къде е Кибаров? Как е?
— Учител е в Пловдив. — Младият човек вече трудно се сдържаше: — Добре бил. Да. Само че окуцял. За иял живот. За спомен от неговото македонствуване.
— Какво значи това, Добринов? Македонствуване! Да не би да е некаква професия…
Добринов се загледа в него, сякаш и сам изненадан от своята грешка. Сетне потърси подходящ отговор:
— Така ви наричат… македонствующи и… Какви са тия нови кърви, Глаушев! Снощи са хвърлили и бомба в двора на гръцкото консулство. Сега чакайте да ви върнат по същия начин. И така до безкрай, докато има кого да убивате.
— Не, Добринов. Това е борба.
— Навтизате все повече в задънена улица.
— Задънена улица? Македонската трагедия става още по-тежка, още по-страшна, това е всичко.
-Виж ти какво трагично… примирение Кибаров пише: „Дано на него поне се отворят очите.“ За тебе
пише това.
— Да ми се отворят очите?…
— Нема ли да излезеш? Време е вече.
— Не. Имам свободен час.
— Да, вие гимназиалните… Ние, простите даскали, и сутрин, и следобед. Случва се да връзваме и гащичките на сополанковците.