Низ къщи никой не я срещна; вратите бяха затворени, по стаите не се чуваше никакъв шум. Тя слезе долу, откачи от пирона там големия ключ и отключи портата. Мина й през ума, че тя самата никога не беше я отключвала толкова рано — сутрин баща й отключваше портата. И такива незначителни мисли минаваха сега в нейния успокоен, ясен ум, всичко улавяше и погледът й. Прекрачи прага, дръпна безшумно портата след себе си, като съседа свещар, който- тръгваше по работата си. Тя бързо прекоси улицата и влезе у Фотина. Тихо беше и тук, не я срещна никой и тук, докато се спря пред вратата на Глаушев.
Почука. Веднага се чуха стъпки в стаята. Вратата се отвори, показа се Борис.
— Ангелика…
По лицето му, в сподавения му глас нямаше радост, нямаше изненада, а едно скръбно удивение и може би благодарност, че я виждаше отново толкова близу до себе си. Тя рече, за да го подсети:
— Пусни ме да влеза.
В същия миг на вратата отсреща се появи Фотина и се спря там като втрещена, набързо превързана с кърпа, изпод която се подаваха кичури несресана коса, Те двамата не я; и погледнаха. Борис мигом се отдръпна, Ангелика влезе в стаята и той затвори вратата. Девойката сякаш извършваше някакъв тих обред; сложи ръце на рамената му и го гледа дълго в очите, огледа лицето му, после се приподигна и едвам докосна устните му с устни. И промълви на гръцки, все така загледана в очите му:
— Съпруже мой… Съпруже мой…
Борис не разбра думите й, но почувствува, че са думи хубави, посегна и той:, трепетно, нетърпеливо, да я прегърне, ала тя се дръпна, побутна ръцете му:
— Не, не. Ти не ме докосвай.
Простият, тих обред: се бе свършил. Борис стоеше с отпуснати ръце и чакаше, втренчил в нея напрегнат, тревожен поглед. Той не беше се събличал тая нощ: извадена беше само връзката и колосаната яка на ризата муг белееше се на: утринната светлина в стаята свежата, млада кожа на якия му врат. Не беше разгъвано за спане тая нощ и леглото му в ъгъла зад него. Ангелика се бе отдръпнала на две стъпки и стоеше сега с наведени очи, лицето й беше строго, гласът й ясен:
— Кажи: ми, искам да го чуя и от тебе: решавал ли си ти за убиването на моите: двама братя?
Очите й оставаха наведени и тя не видя как се промени лицето му. Той отговори:
— Да.
Не каза нищо повече, но тя чакаше. И той продължи с думи, с които и сам себе си бе убеждавал, сам себе си бе успокоявал, в гласа му имаше и някаква твърдост, но тя беше насочена не към нея, а към него самия.
— Ние сме в борба, ние сме войници с тех. Ти знаеш, аз съм ти говорил .за нашето народно дело, за нашата… правда.
— Народно дело. Правда. Освобождение. А се избивате. Вашата .гордост е по-голема, вашата мъжка суровост е по-голема от вашата справедливост. Вашата омраза… Аз не разбирам вашата страшна омраза във вашата любов към тая, както си ми казвал, наша обща земя. Но аз не съм дошла сега при тебе за това.
Борис се разтревожи от следващите й думи, преди още да ги чуе:
— Ангелика… Говори за нас, за нас двамата.
— Да, за нас. Дойдох, -за да остана при тебе.
— О…
— За да остана. Така бех решила. Такъв изход бех намерила. Но аз не мога да остана сега, да остана при тоя, който е решавал и искал смъртта на моите двама братя. И си отивам. Завинаги. Това искам да ти кажа още: завинаги. Оставям ви сами с моите братя,. Тук би требвало да мълча, но… — Тя дигна поглед и отново, само за един дълъг миг, засия миласт и обич в погледа й: — Ти сега пази се от тех. Особено като узнаят, че съм идвала пак при тебе. Пази се мили,… сбогом.
Борис се притъкми да я сграбчи, да я спре, но тя дигна срещу него нежната си, тясна длан:
— Не ме докосвай.
Тая длан, още по-бледа сега, когато сякаш не беше останала кръв в нея, гласът на девойката, също и друга някаква сила, която се излъчваше от нея, бяха непреодолима преграда за него. И той заговори бързо, с отчаяние, дано да я задържи с думите си:
— Ти ме обичаш. Ти ми даде всичко. Ти си моя жена. Ние сме свързани завинаги. Аз не мога…
— Да. Ние сме свързани завинаги. Аз съм твоя жена. Но това сега е само за мене и аз го вземам за себе си. Ти и моите братя -не можете да стигнете до него. С вашата омраза. И не мога да искам от тебе това, което не си в състояние да ми дадеш. — После тя,каза със същата невидима сила, която не му позволяваше да я грабне в прегръдките си, да я докосне: — Сбогом.
— Ангелика…
Тя си излезе. Тихо затвори вратата след себе си.
Фотина пак се показа на вратата отсреща и понечи да каже нещо. Ангелика махна с ръка: остави ме.
Слезе долу по дървената стълба, спря се на улицата, подигна очи към балкона. Наскоро бе изнесла отново цветята си там — саксиите, сандъчетата. Цветята едва се заленееха, още не бяха се надигнали след зимата, изнесла ги бе да ги грее пролетното слънце. Тя подигна очи към просиялото утринно небе — ще бъде ведър, слънчев ден.