Насреща бързо се отвори тяхната порта, спусна се оттам Димитрис с пламнало лице, посегна да я улови за ръката, изсъска:
— Безобразница! Идвах да те взема и…
Ангелика придръпна ръката си:
— Не беше нужно. Идвам си.
Той я последва мълчаливо, все още редките минувачи се заглеждаха в тях. Като влязоха в мрачното преддверие на долния кат, Димитрис викна след нея:
— Той ще ми плати! Скъпо ще ми плати за всичко. Тя се спря, извърна се едваедва:
— Казах и на него: сега аз ви оставям сами. Димитрис като че ли не я разбра, но и не можеше да каже, не можеше да стори нищо повече. И гневът му някак отеднаж постихна. Той проследи с поглед сестра си и току се отправи с бързи стъпки към своята стая на долния кат.
Ангелика влезе в кухнята. През последното денонощие в нея се бе породила една строга, непреклонна мисъл, нараснала бе като живо същество, потиснала бе всички други нейни мисли, всички други нейни чувстава, желания, надежди. Останала бе и напираше в нея само опустошителната сила на отчаянието. В кухнята завари снаха си Дросо, която едващо бе стькнала огъня и стоеше там, до високото огнище. Извърна се Дросо и щом видя зълва си, привърши набързо каквото имаше да върши и току побягна от готварницата. Като настръхнала котка, заварена да лочи непокритото мляко. Ангелика помисли да попита за Ставрос, но така и премина мисълта й, някак встрани. НЯкак встрани мина и това, че Дросо не й продума, че побягна от нея. Сега вече всичко оставаше встрани, нищо вече нямаше значение. Тя дръпна широкото чекмедже на кухненската маса и веднага съгледа ножчето между купчините други ножове, вилици, лъжици. Знаеха го всички в къщата, търсеха го, когато им трябваше остър нож. И най-често Ригас. Милото, хубаво, добро момче! Все гледаха да го скрият от него, да му го отнемат — ножчето беше много остро, челичено, с кокалена бяла дръжка. Ангелика го взе с цяла шепа, като че ли се боеше да не й го отнеме някой, скрл го под блузата си — всеки миг можеше да влезе някой в готварницата. И по-скоро, докато всички са още по стаите си, докато къщата е все още затихнала…
Мина край стаята на родителите си; там беше баща й. Мина край стаята на Ригас. Да можеше да види поне тях двамата! Но по-бързо, по-бързо. Тъкмо те двамата можеха да я спрат, да я задържат. Топъл трепет мина през гърдите й, през вледененото сърце, а то, сърцето й, трябваше да остане твърдо и ледено. Влезе в стаята си. Срещнаха я старите очи на бабичката: втренчени, опулени за живот, но вече слепеещи; животът бягаше от тях, губеше се, чезнеше.
— Къде беше, чедо?
— Там. При него.
— Ами… как? — помръдна в леглото си старата жена разтревожена. После рече: — А той… какво?
— Нищо, бабо. Нищо.
— Нищо. Ето какво стана… Какво става, когато между хората влиза… влиза зло. Но ти… Дано бог да помогне, сине!
Ангелика търсеше в скрина чист чаршаф. Бързаше, прехвърли всичко там, а не можеше да намери чист чаршаф, както си бе мислила. Пречеше й разговорът с бабичката. Отново някаква топла вълна се надигаше да облее сърцето й, да го размекне, да го накара да трепери. И момичето бързаше. А ето чист чаршаф, пред очите й. И какво да каже още на бабичката си, така ли ще обърне гръб и ще излезе? Тя се спря сред стаята със сгънатия чаршаф в ръце, ножът тежеше под блузата й.
— Аз исках да го запазя, бабо. Както ми каза Димитрис. Но той самият не е поискал да се запази. Да запази и мене.
— Такива са мъжете, чедо. Упорити и…
— Сега аз ще застана между тях. Между него и моите братя. Аз ги обичам, бабичко. Много… Те ми са братя, а той… И може би… може би няма да ме прегазят.
Тя бързо се обърна към вратата. Боеше се да не я спрат, да не я задържат и тия две стари очи.
Мива с леки, пъргави стъпки през преддверието, влезе в; гостната. Полъхна я студ — тук още не беше прониквало утрото през дебелите, плътни завеси. Строго, недружелюбно я гледаха наредените край стените столове и кресла, окачените наоколо портрети, долу тихо тлееха в здрача шарките на новия килим. По празници и именни дни тук се събираха тържествени гости, ще я гледат легнала на пода, майка й не ще може да изчисти потъмнелите шарки на килима… Не, не тук! Тя си бе помислила… Но това не беше ли страх и колебание, тая грижа за новия килим? И тя излезе пак в преддверието — още по-бързо, по-чевръсто (да не би да й попречи някой, но това беше все същият страх), мина към другия край на вече светналото преддверие и се качи по тясната стълба за тавана. Вратата горе изскърца продължително, оглушително в тишината, Ангелика я затвори след себе си, притисна я с рамо, спотаила и тя самата забързания си дъх. По-скоро! Някой може да изтича след нея. Тя се забави много, ходейки низ къщата. Търсеше ли нещо, очакваше ли нещо, да се върне ли искаше?