Не, не. Тук е толкова тихо и самотно. Тук винаги се бе крила, когато бе искала да избяга от другите. Човек като че ли се отделя от целия свят, под покрива, между гредите, напукани от старост, покрити с прах; човешките гласове остават някъде много далече, може да се чуе само пресекналият писък на птица, стрелнала се ниско над къщата. Ангелика прекрачи две дебели греди по неравния под и се спря на най-широкото място, дето бяха провесени по разни посоки въжета — при лошо време тук майка й простираше пране да съхне. Току над главата й светеше таванското прозорче — късче синьо небе през зацапаните от дъждовете стъкла, в единия му ъгъл се полюляваше лепкава, гъсто ткана паяжина. Ангелика всичко виждаше — каква яснота бе настанала пред очите й! — но всичко, всичко беше вън от нея, сякаш и мислите й. И той, и Борис, сега беше някъде вън от нея, а преди — колко ли време е минало вече? — преди той беше във всичките й мисли, в нея самата. Защо се отдели от мене, съпруже мой? Защо…
Стори й се отеднаж, че ей сега ще се чуят гласове, ще прогърмят в нея самата, ще я повикат, ще я върнат, ще я задърпат, ще я завлекат, в тях ще бъде и неговият глас, и по-силен от другите. И забърза още повече, сякаш да изпревари себе си, забързаха сами двете й ръце и като да бяха по-бързи от нея, забърза, не се спираше вече и тая нейна мисъл, закована, забита в мозъка й през дългите часове на последния ден и на нощта, която едвам бе отминала. Тя постла на прашния под между две греди белия чаршаф, присви колена, отпусна се върху него, над главата й остана синьото прозорче, бледа, синкава сянка падна върху лицето й, върху белите нежни ръце или това беше някаква синя сянка пред очите й.
По-жива, по-силна от нея беше тясната й, нежна ръка, дългите пръсти. Тя бръкна под блузата си, дръжката на ножа изпълни ръката й, лъсна синкаво острието му. С другата си ръка Ангелика попридръпна през блузата младата, натежала, гъвкава гърда, напипа с върха на пръстите си две ребра — там, дето чукаше, удряше настойчиво, упорито живото сърце, и там допря върха на ножа, дигна огромни очи към синьото прозорче, натисна. Бързо, меко хлътна студеното острие.
LV
Борис Глаушев отиде най-напред у Бобев. В жилището му. Домакинята го посрещна с изблещени очи, като да виждаше привидение. Показа се и Бобев, мълчаливо го поведе към една от стаите, изгони оттам двете си по-малки деца и те двамата се затвориха сами.
— Седни.
Седна и той срещу Бориса. Почака да чуе какво ще каже гостът. Личеше, че знаеше всичко или сам за себе си беше сигурен, че знае всичко. У Бориса се надигна глухо раздразнение от тая негова сигурност, от студения му поглед, който не питаше за нищо, а укоряваше, съдеше. Борис каза рязко:
— Искам да отида в некоя от четите.
Богдан Бобев забави отговора си; остави за един миг да говори мрачната сила на погледа му. После рече:
— Добре. — И попита със същия твърд глас: — Къде изчезна толкова време? Осем дни.
— Не съм броил дните. Тук съм, в О.
— Дните аз броя винаги. Не ги оставям да минават край мене. Не са много те, нашите дни. Търсихме те. И ние, и директорът, и настоятелството.
— В хотела живея. И не ходя много по улиците.
— По-добре. Хората ще те гледат като мечка.
— Защо? Не съм направил никому нищо.
— С това… „никому нищо“ не се живее между хората. Нема и да те оставят другите. А ти си учител, член на окръжния комитет. Имаш задължения, отговорности. Обвиняваме те ние най-напред, другарите ти от комитета. Директорът е в паника, остави учениците си, без да ти мигне окото. Сега, към края на учебната година. Настоятелството иска да те уволнява. Никому нищо а? Детинщини!
— Не съм дошъл за това при тебе, Бобев. Не искам да знам нито за училище, нито за директор, нито за настоятелство.
— Детинщини. Така човек плюе в сурата си. И ти… заради една гъркиня.
Борис скочи:
— Не ми говори за това! Не ти позволявам. Това е моя лична работа.
По хлътналите страни, по цялото му лице изби гъста червенина, очите му горяха като две сини пламъчета, косата на слепоочията бързо потъмня от влага. Богдан Бобев едва се полюля, както бе сложил широките си шепи на колената, и сякаш за да подсили гласа си:
— Седни. Не рипай! Ние като сме се заели с тая народна работа и сме учители, нашият личен живот идва на второ място. И ми е чудно, че точно на тебе требва да разправям тия неща. Дочувах аз за твоята гъркиня и требваше още тогава, но… винаги е така, когато човек не свършва навреме всека работа. Ти си ходил и у тех, у Милонас.