— Ходих.
— Не знаеш ли кои са? Знаеш. Сега целият град говори, че докато ние, комитетът…
Борис протегна ръка, за да го прекъсне, но каза с неочаквано тих глас:
— Ако продължаваш, веднага си отивам. Бобев като че ли не го и чу:
— Не се сърди на хората. Като направиш едно, хората отиват по-нататък. Не мога да ти простя и аз. Чакай, чакай! Добре, че си решил да идеш в чета. Ще туриш капак. За тебе сега друго и не остава.
— Аз не за това. Тръгвам сам и по своя воля. Бобев подигна ръка и пак я сложи на коляното си:
Добре! Край!
— Какво искаш сега от мене?
— Нищо. Дойдох да ти съобщя.
— Е, харно, харно — повлече глас Бобев с престорено примирение. И продължи, отново присвил дебелите си вежди: — Знае се, говорено е: четите имат нужда от хора като тебе. Оставихме ги все повече в ръцете на разни там… горски царе. Не искат да слушат нас, даскалите.
— Искам да ида в най-изостаналия район.
В очите на Бобев за пръв път се мярна по-топла светлинка:
— Добре. Ще требва да те постегнем. Илия Нунков ще дойде да ти вземе мерка за дрехи. И опинци ще ти са нужни. Ти немай грижа. Аз ще… И за училището ще ти намерим заместници до края на годината. Тия дватри дни ще заминеш. Ти поне се махни от О. Арестувани са четирима. От момчетата. Никой не е заловен на самото место, но познали са ги некои и тъй, по подозрение. Сега ги въртят на ръжен в затвора. Да разкрият работата, та да стигнат и до нас. Работата е ясна, но турците немат доказателства. Може да приберат некои и от нас. Очаквам. Да сложат и нас на ръжен. Засега ние ни лук яли, ни лук мирисали. Преструваме се на умрели. И нищо не ще могат да ни сторят, дявол да ги вземе. Само да не се изтърве некой.
— Не можахме да отсечем главата на гръцкия комитет — рече Глаушев хладно.
— Не сполучихме докрай. Требваше за ден-два да свършим с всички. Изпокриха се и сега добре се пазят.
— Такива планове, изглежда, никога не се изпълняват докрай. И сега очаквай те нас да ударят.
— Нема да посмеят. Те сега очакват турците да се
справят с нас и тичат да им помагат. Задържаните са посочени от гърци. Консулът им ходи всеки ден в конака, иска да задържат и нас. Може да си имаме главоболия, но нищо не могат да ни сторят.
— Ако не могат тук, ще ударят пак селата долу.
— Ще им пресечем пътя и там. Караджата пак замина. Ще събере четите в две големи чети и ще вървят те по петите им.
Борис помълча, опрял върху него потъмнял поглед, после рече:
— Борбата с гърците, със сърбите поглъща сега всичкита ни сили.
— Така е, но не може да бъде иначе. Борис не сваляше поглед от него:
— Наистина ли не може иначе?
Сега помълча за миг Богдан Бобев и сякаш искаше да угаси светлината на неговия поглед в мрака на своите очи:
— Глаушев… Не искам пак да те засегам, но… Ти често си се колебал и, чини ми се, още повече след това, което се случи там с тебе. Друго аслъ и не може да се очаква от такива увлечения.
— Колебания… Ти ги наричаш колебания. А ето виж какво става с твоите строго обмислени планове. Човешките работи…
— Да, планове — прекъсна го председателят. — Обмислени добре. А как иначе? Аз пак ще скроя план и ще го изпълня по-добре. Ние ще се справим с тех. Нужно е само да съберем силите си. А не… колебания. И не знам какви още философии. Слушай какво ще ти кажа: четите, нашата въоръжена сила, са повечето в ръцете на прости, неуки хора. Не знаят, не разбират достатъчно. Поддават се на… на инстинктите си. Но вие пък, тия като тебе, знаят повече, отколкото е нужно. И се лутат, не знаят къде да се спрат. Далдисват по лъжливи, привидни истини. От такива като тебе аз се боя повече.
— Какво ще кажеш за Стефан Кибаров? Той също ли… далдисва?
— Не можеш да го забравиш. Той е направо смахнат. Макар да върви все направо. По една посока. И точно с това е смахнат. Окат слепей. Хванал се за тоягата си и върви.
— Ами ако тъкмо той е намерил истинската истина?
— Не.
— Не. Това не е достатъчно, Бобев.
— Аз знам какво говоря. Борис стана:
— Е… Ще търся и аз истинската истина. Сега отивам в чета.
Бобев го изпрати мълчаливо до вратата на жилището си.
Един от хотелските слуги посрещна Бориса на входа на хотела:
— Горе, в стаята ти, те чака гост. От един час чака. Горе го чакаше баща му. Зарадваха се на срещата
и двамата, но радостта им беше като зимно слънце. Веднага започнаха разговора за това, което бе накарало Лазар Глаушев да дойде неочаквано в О.
— Получих писмо. Оттука, от О. Непознат човек ми го пише и без име. Разтревожи се майка ти: „Иди да го видиш. Да си поприказвате, той самият ще ти каже по-добре как е и що е.“ И в Преспа се зашушука, преди това още. Има люде, които тъкмо това търсят, да се ровят в чуждите работи.