В общата мъка и грижа двамата стари люде гледаха всеки да помогне на другия, да придръпне повече върху своите плещи от общото бреме. Мълчаха и двамата за Бориса: ако проговори единият, да сподели, да се оплаче — ще нарани другия, ще докосне с нокът раната му, ще я подлюти. Всеки изглеждаше, искаше да изглежда по-спокоен от другия. Тихо беше в дома им, тихо и спокойно. Само радостите им около внука, Борисовия син, бяха някак по-шумни сега — така, о
мъничкия, искаха да съживят, да внесат малко поне радост в къщата си, в своя сегашен живот и пак повече единият заради другия, в неусетна надпревара. Също и когато влезеше чужд човек у тях — посрещаха го, ала не го оставяха да ги теши и успокоява.
Чу се за сражение на чета някъде немного далеко от Преспа. Те и двамата потъмняха, усещаха се взаимно как се спотайваха по цяла нощ будни, всеки под своята покривка в общото легло. На втория или третия ден Лазар измисли да каже:
— Питах аз… нашият не е в тая чета.
— Така, така — отвърна Ния с такова лице и с такъв глас, като че ли искаше да го накара и той самият да повярва още повече на думите си, — Аз и сама мислех да ти кажа да попиташ.
Той никого не беше попитал и нямаше кого да попита — никой в Преспа не знаеше с коя чета върви Борис и за да не бъде съвсем лъжлив пред Ния, добави:
— То, жено, като е за зло, нема да те остави, веднага ще дойде глас, много по-бързо, отколкото за добро.
— Ами да! Така е винаги.
Най-после дойде вест от Бориса, добра вест. Комитетски люде казаха на Лазара Глаушев в чаршията, че синът му е жив и здрав, праща много здраве на баща си и майка си. Лазар затвори вратата на дюкяна си посред бял ден, остави дюкяна, нямаше по това време никакви помощници, и побърза да занесе на Ния добрата вест, да не чака тя до вечерта, да чуе добрата вест и поздрава на сина си минута по-скоро. Падна тежкото бреме от рамената и на двамата. И всичко, що бяха претеглили и премислили за сина си до тоя час, загуби се, изчезна, като да не е било. Но после, още в следващия час, когато радостта им прегоря, започна пак всичко отначало…
LVII
Битолският войвода Георги Сугарев и прилепският войвода Георги Ацев, докато бяха още живи, разбиха големи гръцки чети и ги прогониха от Мариово; Апостол войвода, Ениджевардарското слънце, пазеше като орел своето блато и тръстиките му — неговия постоянен стан; Лука Иванов защитаваше юнашки Воденско;
костурските и леринските чети с войводите си Георги Попхристов, Атанас Кършяков, Пандо Кляшев, @Тане Стойчев, Кръсте Льондрев, Митре Влаха водеха люти битки с андартите, които прииждаха от юг; в Охридско бе обезоръжена цяла една сръбска чета и людете й, почти всички от Сърбия, бяха върнати в кралството само с торбите им. Обърнал се един от тях и казал:
— Излъгаха ни, че по тия места живеят сърби, и ние дойдохме да се борим за тяхното освобождение от турския ярем. Сега с очите си виждаме как са ни лъгали.
Тия негови думи спасиха живота му, също и живота на другарите му. Людете на Организацията ги пуснаха да си отидат, откъдето бяха дошли. По-трудно беше с изменниците, с отстъпниците между своите. По-трудно беше с Йосифа от Рапа — тая стара лисица и свиреп вълк в същото време.
Същата тая земя македонска го бе родила. Родил го бе робският мрак.
Той завладя над двайсетина села по най-дивите, пустинни македонски планини. Оскотелите от черна немотия и непрестанен глад селяци той блазнеше със злато, с торби бяло брашно и нови опинци; колебливите покоряваше с лъжливи обещания; твърдите в народната вяра и храбрите убиваше. Той познаваше всички болки и нужди на бедните турски роби, говореше им на техния език, с техни думи. Ползуваше се ловко от покровителството на турците и го плащаше с предателства; когато се случеше да се срещнат по планинските пътеки неговата чета и турски аскер, разминаваха се полюбовно и си разменяха приятелски поздрави; когато едните влизаха от единия край на селото, другите излизаха от другия му край, за да не си пречат. Поробеният народ и неговите бойци бяха техен общ враг, поробеният народ беше тяхна обща жертва. Йосиф никога не влизаше в открит 5ой с народните чети или със селската милиция, а с дяволска ловкост устройваше засади. Беше неуморим, предприемчив, находчив, беше и смел. Вдъхновяваше го яростната злоба на ренегата, омразата му към тия, които бе изоставил и които го презираха. Искаше да ги унищожи до един, жадуваше за кръвта им, за да няма кой да помни измяната му и да го съди. Подтикваше го, насърчаваше го, вбесяваше го омърсената му съвест — глух вой в него самия, лют враг в