Намери се някой, даде му цигара.
Между скалите се разнасяше тиха врява. Затихна и гласът на Юнкера. Всички бяха по местата си в един неравен кръг между скалите, по един, по двама, да бранят от всички страни каменната си крепост, да бият турчина. Едващо бе заел мястото си Борис Глаушев, до него приклекна Цветко, обърна се със засмяно лице, с влажни очи:
— Аз до тебе, даскале… Нели сме дружина!
— Добре, Цветко.
Около устата на младия момък се бе появила сивкава бледност, в бързо разредяващата се утринна дрезгавина ясно се тъмнееха тъничките мустачки на горната му устна.
Турците се надигнаха в гъсти редици още от подножията на височината. Пъплеха бавно нагоре през високата папрат, заобикаляха разхвърляните туктам едри камъни, изчезваха за миг под разперените зелени шатри на редките дървеса, край разлюлените вършини на купчините храсталак. Виждаха се ясно отгоре и още по-ясно при ведрия изгрев на летния ден. Ярко аленееха в зеленината фесовете им, лицата им изглеждаха като мътнобелезникави петна, пушките също тояжки в ръцете им. Пред редиците и зад редиците на аскера крачеха усамотено офицери и никой не бързаше — личеше отдалеко силата на това множество, чувствуваха и те, види се, своята мощ, толкова много един до друг. Някой от четниците не изтрая — екна издебело изстрел на манлихера.
— Не стреляй! — екна отново гласът на Юнкера и сякаш на различни места едновременно, разтича се той пак между скалите: — Пести патроните! Далеко са още! Слушай моята команда!
Ала не мина много, и битката започна без неговата команда. Нов прибързан изстрел повлече гъст пукот от всички страни на каменистия връх. Турците бяха на сто и петдесет или двесте крачки — кой ли би чакал да дойдат още по-близу, би се сдържал пред такъв примамлив прицел. А те идеха, идеха, мълчаливо, самоуверено. Туктам зад веригите им изоставаха мъртви или ранени, като захвърляни в зелената папрат, гъстите тъмни редици сякаш се отърсваха от тях. Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити. Някои от тях, по-леко ранени, седяха във високата папрат или пропълзяваха зад някой камък, зад храст или дърво, други слизаха надолу — свършили сякаш работата си, бързаха да се върнат, откъдето бяха тръгнали.
Иззад планинските върхове на изток изеднаж пламна п горещото юлско слънце. Засия весело зеленината по редищата, озъбиха се сиви скали, потекоха червени разровени брегове, дълги, бледи сенки се промъкваха една след друга през дълбоките долища, по хладните усои. Високо над хоризонта се бе дигнало цяло шествие от бели облачета, рееха се по светналото небе — тържествени знаменосци на изгряващото слънце. Никой от хилядите люде из планината не подигаше очи към небето. Когато настъпващият по склоновете на Стражица аскер наближи още повече каменистия връх, чуха се отново тръби — ту по-ясно и наблизу, ту изтихо, някъде по-далеч. Засвяткаха изтеглените саби на офицерите, поколебаха се и току се люшнаха нагоре сгъстените вериги на аскера. И някак много по-късно, през пукота на пушките, нахлу между скалите на върха глух, ала мощен вик:
— Аллааах… Аллааах…
Живата вълна се блъсна от няколко страни в подножията на скалистия връх и там се разпадна сред трясъка на десетки бомби. Разпокъсан на отделни по-големи и по-малки групи, аскерът бързо се дръпна наназад,
а после и цялата навалица се втурна надолу, разпиля се по стръмните склонове, сподирена от пукота на четнишките пушки, от дружен вик:
— Уууррраааа…
Върху най-високата скала изникна Хашлакът, разперил дългите си ръце и пушката му нагоре, сякаш да стигне високото небе:
— Чакайте бреее… вашата мама читашка!
Като съпровод на поразредилата се стрелба на Стражица другаде някъде низ планината заклокочи и не спря бърз, разбъркан пукот. Започнало бе и там сражение.
Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия й връх. При последното си отстъпление те смъкнаха надолу всичките си ранени и убити. Но битката не беше свършила.
Започна разредена, ленива стрелба. Останали бяха турци около четнишката позиция, скрити зад камъни, дървеса или в трапища и дупки, стреляха по скалите нагоре, стреляха и четниците по тях, следяха се, дебнеха се, целеха се продължително и от двете страни. Аскерът далеко надолу се пръсна на купчинки, но никъде не се прекъсна живият обръч, който бе обхванал Стражица. Четниците наблюдаваха как раздадоха храна на войниците, които насядаха да обядват. Още по-далеко нататък, в сянката на един дъб, бяха се разположили група офицери и се виждаше как шетаха около тях войници, да им прислужват. Посегнаха към торбите си и някои от четниците, които имаха сърце да се хранят.