Слънцето едва що бе залязло. След пукота през целия ден над планината се бе разляла дълбока тишина. Прогонени бяха малките птички, които пълнеха преди гъсталаците наоколо с веселия си цвъркот и отдалеко чакаха да се спусне топлата лятна нощ, за да се приберат по напуснатите гнезда. Бавеше се някъде и вечерникът. По източния склон на Стражица мълчаливо се изкачваха върволица селяни, все по-стари мъже. Вървяха един след друг, някои бяха надигали копачки и лопати. Тихо шумеше в босите им нозе топлата папрат, завехнала под слънцето през деня. Те знаеха накъде вървят и какво ще видят. Спряха се един подир друг пред каменната площадка, свалиха лопатите и копачките, подпряха ръце на високите им дръжки. Някой шумно подсмръкна. Дигна ръка, прекръсти се, после и другите се закръстиха с бързи, сдържани движения, току пред лицето, по селски.
— Ех… мъки християнски… — въздъхна най-старият .
Заприказваха и други:
— Ей го Ицо Нешков… и той. Ей го там и Журовчето…
— Съблекли са ги турците. Боси са ги оставили, голи.
— Изяли са ги до един.
— Що кръв…
— Сега… нека що да гледаме повеке. Кажете къде да ги закопаеме. Докато е още видело. Нема да ги оставиме на орлите.
— А там горе има и други.
— Има та. Войводата каза: четириесет и двоица са останали тука.
— Гледай ги, що златни момчета, що юнаци! Някои минаха предпазливо между мъртвите тела,
покатериха се горе, изчезнаха зад скалите. Литнаха над главите им ято гарвани. Един от селяците скоро се върна, замаха от една скала, подвикна изтихо, боеше се да не би гласът му да се чуе по-далеко:
— И тука сички са избити, ама… — трепна радостно сподавеният му глас — ама двоица са още живи. Не мърдат, ама са живи, познава се.
Провряха се нататък и останалите селяци. Лопатите им почукваха звънко по скалите. Чу се и говор:
— Живи… дай боже! Ще ги скриеме ние от душманите. Само да се стъмни.
Събраха се горе селяците, около празното място между скалите, където бяха налягали останалите защитници на Стражица. В черния мрак, в който бе потънал, Борис Глаушев чу неясни човешки гласове. После усети как две ръце се мушнаха под мишниците му, подигнаха го, ала жестоката болка наново го прониза и той пак загуби съзнание.
LXII
Скръбната тишина, която изпълваше Глаушевия дом, отново бе нарушена и сега още по-шумно. Разчу се бързо низ Преспа, а също и по цяла Македония за големите битки, за четиридесет и двамата на Стражица, които не се дадоха на турските табори. Разчу се и за Бориса Глаушев, който също бе на Стражица. И както винаги, отгоре кипеше пяната на човешката суета и гордост -шумяха и се тупаха в гърдите, хвалеха се с чуждите подвизи най-много тия, които никога нямаше да застанат на Стражица. За храбрите загинали мъже се говореше като че ли по-малко, може би защото е трудно да се намерят думи, може би защото стават излишни и най-силните думи, когато се говори за истински подвиг. Повече се говореше за турците; че били над три хиляди души срещу триста; че са дигнали от боището цели кервани със свои убити и ранени; че са ограбили мъртвите герои. Не се приказваше впрочем само от суета и гордост — поробеният народ търсеше удовлетворение в робската си неволя, търсеше храна за изгладнялата си душа. По-рядко се споменаваше, че събраните там чети бяха разбити — паднали бяха в сраженията близу една третина от четниците; че Йосиф от Рапа и неговите сърбо-мански свърталища бяха останали незасегнати. За това мислеха и говореха, повече мислеха, а по-малко говореха най-мъдрите; тия, които знаят, че като стане едно,
ще стане и друго след него; че всяко човешко дело, добро или лошо, има свои неизбежни последици. У най-разсъдливите великото жертвоприношение на Стражица предизвикваше колкото гордост, толкова и мъчителни грижи, дори отчаяние. Може би защото разсъдливите са повече склонни към скръб и по-малко към радост. Песимистите, чиято мрачна мъдрост е в съмнението, нарекоха самоизбиването на младежите на Стражица победа на измяната и предателството. Може би защото се разчу, че след разбиването на четите там Йосиф от Рапа навлязъл със своята чета и по тамошните села, да мъчи и покорява слаби души.
Всичко това мина през Глаушевия дом, мина през сърцата на Лазара и Ния Глаушеви. Чуха го от разни люде, казано и речено с всякакви думи. И трябваше да го претърпят.
Ния още нищо не знаеше. Лазар още нищо не беше й казал, когато се втурна в двора й учителят Белчо — човек шумен и все в някаква възбуда. Падна на колена пред нея, посегна да целува ръката й, задавяйки се в някакво изстъпление, хлипайки с обилни сълзи: