— Да, господин капитан, наши хора. Наши деца. А вие сега, що… само ще ги кадросвате ли? Ще имате и други такива кадра, ще имате.
Чужденецът на часа го разбра:
— Господин Глаушев… Уверявам ви. Ние сме безсилни. Искаме да помогнем на християнското население в Македония, но турците ни пречат. Виждаме всичко, но сме безсилни.
— Не казвам за вас, господин капитан. Виждам, добър човек сте вие, приятел наш. Но аз за Европа говоря. Не е безсилна тя, но само себе си гледа. И с доброто, което божем иска да ни направи. И още много такива кадра ще види тя. Как са ги убили ще види и голи са ги съблекли.
Офицерът стана да си върви:
— Аз се срамувам, господин Глаушев. Срамувам се като европеец. Жестока е неправдата към вашия народ. Сбогом, господин Глаушев.
Лазар го изпрати до вратата на дюкяна си.
Отиде, извади снимката от сандъчето, но не я погледна отново; по-добре я виждаше в себе си, остана тя завинаги пред погледа му, остана завинаги в него. Зави я внимателно в чиста хартия, скри я в пазвата си. И може би за пръв път Лазар Глаушев не знаеше какво да прави по-нататък. Какво ще прави най-напред с Ния, какво ще й каже. Снимката той няма да й показва — ще познае тя сина си и по-добре от него. Ще остане образът на мъртвия още по-дълбоко в нея. С черно лице, а е същият Борис. Техният син. Кадрото няма да и показва той и засега няма нищо да й казва. Стига й тая рана, сегашната. Нека поработи времето върху тая рана, времето — целителят, утешителят. Едно е да ти умре в ръцете, да го видиш мъртво в ръцете си, да трепериш, както някога, когато беше мъничък синът им и толкова често болен, та и колко пъти двамата бяха изпитвали смъртен страх за живота му; друго е да не си видял с очите си, да живееш само в страх, но и с малка поне надежда. Той няма да убие в Ния тая малка надежда. Няма да й покаже черното лице на мъртвия, както го видя и го вижда той сега.
Мисълта му се въртеше все около Ния. Или ще се върне, ще блесне като светкавица двайсет години назад, или пак насам, ще се спре върху най-дребно нещо, но пак все за Бориса и навсякъде с черното му лице. И говореше, говореше Лазар Глаушев непрестанно в мислите си, не можеше да се спре, както някога, да държи мислите си, да ги направлява; те сами, против неговата воля, шукват насам, натам, не спират. А във всяка една мисъл и черният образ на мъртвия син. Той и Ния, майка му. За пръв път тя се отделяше някак от него, от Лазара, в тия му мисли — беше някак по-друга в майчината си жалост, откакто бяха чули за Бориса, не беше неговата Ния, неговата жена. Беше някъде по-високо от него, където не можеше да я стигне с всичката своя жалост за техния син. И няма да я чуеш да изохка, да се оплаче. Само се топи все повече, само чезне, лицето й стана съвсем прозрачно. Понякога само сълзите й ще потекат — човешките сили все имат граница.
Затихнала бе чаршията в летния следобед. Не влизаше човек и в неговия дюкян — кой ще тръгне да търси сега жито или брашно, всеки имаше снопи на нивата си, който имаше нива. Надзърна от вратата Йоне Мрандзул, съседът му, човек премного любопитен, намигна с око, пошушна:
— Що търси у тебе капитан Перуко? Чудна работа… Намери Лазар Глаушев сила в себе си да се усмихне,
да се пошегува:
— Още по-чудно ми е, Йоне, че ти чак сега идваш да питаш. Не дойде по-рано, как ти дотрая сърнето? — После добави: — Дойде да попита капитанът пшеницата как ще върви тая година. Нели знайш, те сичко искат да научат.
Отиде си Йоне Мрандзул.
Всички тия неща, дори и всички негови тежки мисли, бяха като трепкането на водата, кога подухне ветрец. А вирът беше дълбок, да потъне в него човек, да
се удави. И все пак, забеляза Лазар Глаушев, някакъв зрак имаше в нея, в дълбоката вода. Случило се бе нещо най-страшно — що друго би могло да бъде по-страшно за човека в неговия личен живот, когато загуби човек единственото си дете? Най-страшно, ала той, и Ния също, не беше ли го очаквал, не бяха ли го очаквали те двамата, откакто Борис влезе в Организацията и сега още повече, откакто беше четник? Очаквали го бяха те с майка му, приели го бяха. И само надеждата бе вървяла с тях, макар че понякога и много пъти надеждата им ставаше колкото едно просено зърно. Сега и тая надежда, колкото просено зърно, бе угаснала в него. Само зракът бе останал и не угасваше в дълбокия вир, в който бе потънал Лазар Глаушев, в който се давеше. Той промълви:
— Дадох ти аз моята най-голяма жертва и ти я прие… Той не спомена името божие — далеко беше бог, далеко беше небесният зрител. Към кого отправи старият човек тая своя молитва? Към Македония ли, която нямаше образ; към народа ли, който имаше хиляди и хиляди образи; към свободата ли, която беше само далечна светлина? Лазар Глаушев не назова никакво име в най-горещата си молитва, ала от нея извираше зракът в дълбокия вир.