— Не ме питай повеке. Нищо нема да ти кажа. Ако отворя уста и взема да ям лайна, нели знайш, и там куршум ме чака или нож в гърлото. И как ще се явя пред другарите си! Ето — раздвижи се той живо и бързо се прекръсти два-три пъти с набожно изражение на лицето: — Ето, жив ми кръст, клетва давам, нема да кажа нищо,
---
1 Антерия — горна дреха от тънък памучен, вълнен или копринен плат.
какЕсто съм видел тука, и… и веке нема да се захващам с такива работи, на, жив ми кръст, нели сме християни…
— Хитруваш, но това няма да ти помогне. Кажи ми всичко и ще те пусна веднага. Ако приемеш да ни служиш отсега нататък, ще получаваш по три лири на месец. И никой нищо няма да узнае. Само аз и ти. Дума ти давам. Тия хора тук нищо не разбират от разговора ни. Те са от Гърция. Избирай. Избери по-доброто за себе
си, човече!
Зарчето чуваше всяка дума на консула, а в същото време вървеше възбудено подир собствените си мисли. Намираше се в стаята на Симеон Венчев; богато наредена, с килим, с червени кресла и висулки по тях, маса, покрита с коприна до пода; широко легло с много възглавници и с лъскави месингови топки. Зарчето не знаеше къде да седне, не се решаваше да седне. И той самият срещу него — Венчев, с големите си блестящи очи. Чуваше гласа му: „Ще седиш пред консулството и всичко ще следиш! Гледай да не те подушат гърците.“ „Не бой се, господин Венчев. Хитър съм аз.“ Но ето влезе в ръцете им. Хванаха го здраво. Хитрата лисица право в стъпица. Ах, тоя Петракис! Зарчето го видя как влезе и излезе от консулството. Нищо съмнително не забеляза той, хитрият Зарче; влизаха, излизаха и други тукашни гърци. Надхитриха го гърците. Какво ще каже сега господин Венчев, какво ще каже Коте? Коте искаше да седне срещу консулството, а Зарчето — не, аз! Тъкмо за мене е тая работа. Ха сега да те видя! Ама чакай, той може би пак ще се провре. Ех, да излезе още един път на улицата… И да не дърдори сега много. За страха си от Венчев, от другарите. Те наистина бяха по-страшни от консула. Ще му кажат: издайник. И така и така смърт, но издайник — не, не! Венчев, Коте, другарите… Стани, Давидов, от гроба черен! Три лири на месец! Ами издайник? Как не си сложи леворвера в пояса! И сега на тоя консул — трае, трае, трае! Де да му дойде на ум, че ще го вкарат вътре… Сега умната и… дано помогне бог.
— Три лири, казваш, секой месец… Не са малко. Две деца имам. Сиромах човек. Какво ще искате за тия три лири, господин консуле?
— Няма да ти бъде трудна работата. Ще си стоиш
там, където си бил досега. И ще бъдеш още по-запален за българския комитет. Ще следиш какво се говори, какво се крои против нас или против турците. И ще ми съобщаваш навреме. Аз ще ти кажа как ще става това. Ще гледаш само да не те усетят. Това ще ти бъде най-трудното. Ти пък да не си глупак! Виждаш: работа лесна и… три златни лири на месец. Ние не сме като българите, ние имаме много пари. А като дойде Гърция тук, и добра служба ще ти дадем.
„Хитър грък — мислеше си Зарче. — Тя, лесна е работата, но тежкото и най-тежкото е другаде: издайник! Дръж си парите, господин консуле, ама дано ми помогне господ, аз да излеза по-хитър от тебе.“
— Е, харно, господин консуле. Три лири. Хубави парици за мене. Нема къде другаде да вървя аз, господин консуле, щом влезнах тука, при вас. И добра служба, а? Като стане гръчко тука. Сиромах човек съм аз и е добро това за мене, много добро. И работата, както казваш, ще ми бъде лека. Къде по-хубаво за мене, така премислих аз, господин консуле. Само ме е страх да не ме хванат. Вие требва да ме пазите, а другото е лесно.
— Ние ще те пазим, но и ти си отваряй очите. Поручикът седна отново и промърмори на гръцки!
— Мина му страхът изглежда…
Обади се и другият офицер — той все като ехо:
— Изглежда, добре го подхвана господин консулът.
Зарче мигаше добродушно, укротен, примирен, сякаш разбираше думите на двамата офицери и ги одобряваше. Той се реши сега и да ги погледне, весело някак и съучастнически. Ето, ставаме дружина… Поручикът строго поприсви вежди.
— Да започнем работа още сега — рече консулът и угаси цигарата си в пепелника. И тъй, небрежно, добави: — И още тая вечер ще си излезеш оттук с три лири в джеба. Ще ги получиш в предплата. — Той се изправи на стола си, сложи длани на писалището пред себе и като се загледа мълчаливо в лицето на Зарче, попита изтихо: — Кажи ми сега, кой те прати да следиш консулството?
Зарче пак попримига, като в последно колебание, сетне бързо отговори:
— Кибаров, Кибаров ме изпрати. Учителят Кибаров, Дето ходи с капела.