— Пувели, пувели, гуспудин Дякун. Направиль съм ти мизе по твой кеф.
Дяконов не влизаше тук за пръв път.
Кръчмата беше празна. Само на горния край на миндера седеше немного млад турчин в европейско облекло, но без яка и връзка. Седеше облегнат с лакти на масата пред него, неподвижен, като да беше издялан от камък. Ръцете му — бели, пухкави малки ръце — лежаха като мъртви вещи върху потъмнялата от мазнини и разлети питиета маса. Бяло, дори жълто беше и лицето му, отдалеко се чернееше набола брада, мустаките му, провесени надолу, бяха полепнали и мокри. Също каменна маска беше и лицето му, с притворени очи, с жълти торбички под очите, дебелата му долна устна беше отпусната, час по час от нея протичаше лъскава лига и се наслояваше по масата. Пред него, между двете му ръце, между двете бели, меки, безсилни лапи, стоеше водна чаша и в нея се белееше недопита мастика. Докато сядаха с Дяконов на другата страна на кръчмата, Борис Глаушев на няколко пъти погледна турчина с погнуса.
— Не го гледай — рече Дяконов. — Не е за гледане. По-интересно е какво става вътре в него, в душата му, ако не е заспал. Сега той е или всемогъщ повелител със златен венец на главата, или собственик на безчетни богатства, владетел на всички земни блага, или неотразим и ненаситен любовник, мечтател, който лети през розови облаци, който върши всякакви чудеса с едно замахване на пръста си. И какво ли не още. В един миг постига всичко, каквото пожелае, за което жадува душата му. Ако искаш да знаеш, тъкмо в това е притегателната сила на алкохола. Сила жадувана и примамлива за всяка човешка душица.
— Аз не знам… Не пия, никога не съм се напивал.
— А не мечтаеш ли? Силното питие бързо осъществява всяка човешка мечта. Виж го оня: пие мастика с водна чаша! Трябва да е много жаден. Или трябва да е загубил нещо много ценно. Може би чифлиците на баща си. Те, турците, не страдат често от любов. Взимат си в харема колкото си искат женй И тоя тъкмо в чашата намира каквото е загубил, каквото му липсва.
Кръчмарят донесе гроздова ракия и в една малка чиния късни, дребни чушки, печени и накиснати в оцет. После притича до тезгяха с късите си бързи нозе, върна се с една черна, мазна бутилка и взе да я върти над чинията, да излива върху чушките струйка златист, зеленикав зехтин.
— Чист елбасански — похвали се той.
Дяконов се усмихна с единия край на въздебелите си устни:
— Е, харно. Жив да си. Ио да ти направи тебе мезе филибелийски кръчмар, може да е и той влах като тебе, сам ще изпиеш всичката си ракия. Няма да оставиш за нас. — Наздраве! — дигна чашката си Дяконов. — Като не си свикнал, даскалче, пий по мъничко, докато свикнеш.
В очите на Бориса се появиха сълзи от глътката ракия, която изпи с усилие. И побърза да скрие смущението си:
— И тук се разправя за зеленчуците горе, за големото плодородие на земята…
— Да, знам, че и това влиза в мечтите на тукашните хора за свободна България. Вие турски роби и неволници. Непоправими мечтатели. Облажавате тия горе и за техните чушки. Но гледайте да наредите Македонията някак по-добре. Чушките земята ги ражда. Над земята селякът се поти. Наздраве, млади момко!
Отпи пак и Борис от чашката си. И наново погледна пияния турчин насреща.
Дяконов запали нова цигара и каза глухо, с омекнал глас:
— Недей пи, ако не ти се пие.
— Да не би да ми се сърдите, че не мога да пия като вас — каза Борис и цял се изчерви. Но веднага продължи нетърпеливо, настойчиво, върна се придирчиво към предишните думи на Дяконов: — Говорехте за свободата, но аз мисля, че човек може да бъде свободен само ако всички са свободни.
Дяконов опули срещу него очи, блеснали подигравателно:
— Я го гледай ти… философ! Мирише ми на Кибарова проповед. Срещаш ли се често с КиЗаров?
— Не, аз винаги мисля със собствения си ум. Или поне така ми се струва.
— Е, пийни, пийни, макар… — дигна чашата си Дяконов. — Ще се развърже езикът ти и мислите ти ще тръгнат като рояк пчели.
Той отпи от чашата си, после още един път и на третия път я изпи цяла. Взе чашата си и Борис, изпи я наеднаж до дъно. Дяконов се престори, че не забеляза момчешката му храброст. И поиска да му покаже, че го смята за равен:
— Аз съм може би с петнайсет години по-стар от тебе и повече съм видял. Ти не се осланяй прекалено на човешкия ум. Човешкият ум и така, и вака, както казват тук, и всякак. Според човека и умът му. Разни хора, разни умове.