— Требва да има само един здрав човешки разум, както има само една истина за всеко нещо.
— Ето, виждаш ли? Това е голяма заблуда. Да, има един-единствен разум, но това е моят разум. Еднаединствена истина, но това е моята истина.
Борис чувствуваше как пъпли огън по всичките му жили, нагоре, към главата. Цялото му тяло сладостно тръпнеше. Това ли е примамливата сила на алкохола? Край тях мина пияният турчин с тихи стъпки, с притворени очи, с провесени ръце и целият като скован. Борис го проследи с поглед, докато излезе на улицата като изправил се мъртвец на несигурните си нозе. През отворената врата на кръчмата, през мътните стъкла на широкия й прозорец надничаше навъсената ноемврийска вечер. И все пак някаква бяла светлина, едвам доловимо сияние се излъчваше от всеки предмет наоколо, дори и от минувачите вън и Борис виждаше всичко по-ясно. И това ли е от магията на алкохола? Той едва сега чу гласа на Дяконов, който преди още бе започнал да говори:
— … Аз идвам оттам и ще ти кажа: България, за която мечтаете вие, турските роби, е умряла заедно с Левски. На неговото бесило. Народът там получи свободата си даром, с руска кръв, и в тая леснотия изчезнаха всичките му мечти и стремления. Стамболов беше другар на Ботев, но после стана властник и тиранин. Виждаш ли? Бай Ганьо се запретна да прави държава по свой вкус и с белгийска конституция. Е, който прогледа — пази боже сляпо до прогледа. Народът смени само господарите си, сега той си има княз, свои паши и каймаками, войска, жандари. А те са както всички други паши и жандари. Те ще изпратят един ден войската насам, но не за вас, братята роби, а за себе си. Държавата им да стане по-широка. И народа не ще седна аз да го възпявам, както го възпяват и славославят разни кибаровци. Какъвто е народът, такива са и управниците му, и професорите му, и…
— Не, не, не — потрепера цял на стола си Глаушев, дигна, разтърси стиснати юмруци. — Това не може да бъде верно! Това е… Аз не съм ходил там… И баща ми се върна от България разтъжен, но не може, не може да бъде така, както казвате вие. Не може да нема вече там хора, които още помнят и Левски, и Ботев, и всички народни мечти и стремления. Малцина ли са идвали тук да мрат за брата роб! И никога тоя народ, и тук, и там, в България, не ще заспи отново, след като се е събудил еднаж.
— Блажени верующи. И тия, които идват тук… авантюристи. Тебе май ракията. … Не се горещи! Не си свикнал. Аз ще ти покажа тъмнината, ще ти покажа и светлината. Трябваше робското чернило в тоя народ да изгори в огън, да се измие с кръв Априлското въстание… няколко села там, с дървени топове. А руснаците по-добре да си бяха стояли там, в Русия.
— Ако требва да стане, и това ще стане… в кръв и огън. А какво беше въстанието преди две години, малко ли беше за народ като нашия?
— Безсмислица и, разбира се, тежко поражение. Готова, лесна плячка за съседите от север и от юг. Едните ще възстановят царството на Душана, другите — войници на Христа, защитници на православието. На роба е нужна победа, за да изправи глава, а той, нашият — нови поражения.
— Ами да. Ще има и победа. Но по какъв път според вас? Аз не мога да ви разбера добре. В какво вервате вие и в какво не вервате?
Дяконов направи знак на кръчмаря и едва след това попита:
— Ще пием ли още?
Борис Глаушев усещаше някаква противна, лепкава влага в устата си и дори се понамръщи, но бързо отвърна:
— Ще пием.
Почувствува желание да се противи на тоя човек, да му покаже своя сила, да отхвърли всички негови лъжливи мисли. И пръв посегна към ракията още щом
я сложи кръчмарят на масата. Дяконов скрито, изпод око проследи движенията му. Сви нова цигара, запали л и каза небрежно:
— Ако искаш да знаеш, и аз взех участие във въстанието. С една чета в Струмишко. Казвам го само на тебе.
— Ето, виждате ли? — съживи се отново Борис. — В това, че си спомняте за вашето участие, че се гордеете с него, в това е и смисълът на въстанието, неговото значение. Да, то беше грешка, но каква би била нашата досегашна борба без него? Господин Дяконов, защо се противите вие на всичко, всичко отричате и…
— Да, аз съм против всички и против всичко, за да бъда свободен. Аз съм тук — почука той на масата с доста израсналия, нечист нокът на показалеца си, — а всички други са срещу мене. И ги виждам ясно. Ясно. Познавам ги. И не се оставям да ме повлекат с тълпата си.
— Не… Човек требва да бъде с другите хора. Никой не може да живее сам.
— Това е пак по кибаровски. Той ти е тебе учителят. Кибаров и подобните на него искат да превърнат човечеството на едно огромно стадо. Дервиши на марксизма. Наследници на йезуитите. Умеят да увличат такива като тебе.