Той млясна отново и по-звучно, надебелелият език пълнеше устата му. В кръчмата бяха влезли и други
неколцина пиячи, насядали бяха по масите наоколо и тихо си приказваха, надигайки час по час чаши, тенекиени стодрамници.
— Само по-тихо — рече Борис. — Не сме сами. Дяконов повиши глас:
— Никой не ме интересува. Нищи духом. Дошли са да се давят с ракия. — Той огледа притъмнялата кръчма, приведе се към Борис и продължи все пак по-изтихо, попримижа лукаво с око: — Нали те видях днес с онова девойче. Учителката. Виждал съм те и друг път.
Глаушев се изчерви:
— Нищо… Няма нищо между нас. Колеги сме. Разговаряли сме и друг път. По двора и…
Дяконов се придръпна назад, поклати глава наставнически, пое въздух издълбоко:
— Ти може би нищо, но тя е котка. Котенце хитро. Както всички жени. Е, ваша работа. За любовта искам да ти говоря и тъй, за пример… Ти може би нищо, но тя, даскаличката, е започнала вече своята игра. Може би за самата игра. Жените я обичат най-мно-го. Любовната игра е в природата им. А ти си такова едно момче! Но тя може да има и други намерения. По-сериозни, както казват. И сега — ето: ще играете, ще се лъжете, ще си говорите сладки медени, ще се кичите с пъстри пера, ще въздишате и така нататък. А работата е съвсем проста. Същността на тая игра е съвсем проста. Свалете пъстрите пера! И всякакви там илюзии. Затворете се в една стая и лягайте. Същността на любовта е половият нагон, половото задоволяване. Всичко друго е самоизмама. Залъгалки. Илюзии. Скрупули. Безполезни, ненужни усложнения. Така е и с целия ни живот, младо момче. Вериги, които сами си…
— Не! — плесна Борис с ръка върху масата. — Не. Така не може. Така не може да се… разясняват нещата. Човешкият живот. — Той се приведе на свой ред към Дяконов с широко разтворени очи: — Сега разбирам защо учениците ви лудеят по вас. Те, на техната възраст, обичат такава слободия и такова… освобождение от всекакви скрупули.
— Ти не си много по-стар от тях…
— Аз ли? Аз съм вече баща. Имам дете. Дяконов се ухили. През гъстите му, провесени мустаки се показаха ситни, немного здрави зъби, пожълтели от тютюна.
— Знаеш ли? Това никак не ме изненадва. Просто го очаквах. Баща, а? Татко…
— Да — възрази живо Глаушев. — И всичко друго е така у мене. Срещнах една девойка. Селянка. Обикнах я, обикна ме и тя. Оженихме се. Аз така, винаги, във всичко. Стремя се поне, но не винаги успевам. Е, много неща стават против волята на човека. И много често той самият се лъже. Но вие какво…
В кръчмата влязоха нови посетители. Кръчмаринът взе столче и запали газената ламба, която висеше на ниския таван; по тенекиения й абажур лениво се размърдаха мухи. Кръчмарят запали и друга ламба — на стената до тезгяха му. Заблестяха там бутилки, чаши, изгря като бледа месечина и кръглото лице на кръчмаря.
— Какво говорите за отечеството, за народа, за семейството… за човешката любов и… такива чудни… превратни… — продължаваше Борис Глаушев, но изеднаж млъкна.
Дяконов не го слушаше.
В кръчмата бяха влезли и други трима посетители. Седнали бяха през една маса. Дяконов ги попоглеждаше с изблещени, уплашени очи, с пребледняло лице, долната му устна влажно святкаше, отпусната, трепереща. Той посегна за нова цигара, но пак прибра табакерата си, огледа се, като да търсеше къде да се скрие. Глаушев го гледаше слисан. Проследи погледа му. Уплашили го бяха тримата нови посетители. Гледаха го предизвикателно, мърмореха, ръмжаха враждебно срещу него, замахваха с ръка, тупаха с юмрук по масата. Между тях беше Коте, а и другите двама бяха от людете, които се навъртаха около Симеон Венчев.
— Какво има, господин Дяконов… — попита тихо Борис.
— За мене са дошли тия — прошепна пресекливо Дяконов. — Карах се с… главатаря им… Закани ми се… От няколко дни ме следят.
— Не се безпокойте — рече все така тихо Борис и не можеше да се начуди на преголемия страх на Дяконов.
Ала в същото време откъм масата на тримата болетя една недоядена чушка и плесна Дяконова по лицето. Дяконов подскочи, като да го удари камък, но остана там, на стола си, с отпуснати ръце върху масата. Глаушев рязко се извърна:
— Що значи това? Коте! Вие ли?…
— Гледай си работата, даскале… — изръмжа Коте и дигна очи към тавана.
— Как! — скочи Борис.
Тримата не се и помръднаха. В кръчмата настана тишина. Един от пиячите благоразумно се измъкна през вратата. Борис пристъпи, приведе се към тримата, изсъска през зъби: