— Скандали по кръчмите, а? Срамота!
Те н тримата мълчаха, загледани разсеяно в чашите си.
В същия миг току зад гърба на Бориса мина Дяконов, забързан накъм вратата. Борис хвърли на масата, дето бяха седели, една сребърна пара и го последва. Зад гърба му се чу сподавен смях.
Настигна го на улицата. Бледността по лицето на Дяконов не беше изчезнала.
— Казах му, че е кокошкар. А той: „Ще ти изпратя неколцина от моите орли, да ти пооскубят пауновата перушина.“ Птичи… диалог. — И по лицето на Дяконов премина жалка усмивка.
Борис мълчеше. После рече бързо:
— Да отидем при Венчев. Веднага. Да поговорим. Не може така. Ставаме за смех.
Дяконов се ослуша в думите му, но каза:
— Не, не… Иди ти сам. Аз… — И се обърна към него вече съвсем променен, спря се. — Ти да не помисли, че се уплаших? Не! — дигна пръст. — Не. Страхът е най-тежката верига за свободния човек. Аз не го познавам. Не знам що е страх.
Глаушев го остави на улицата. Беше вече тъмно.
XI
Народът, който идваше по работата си в О. от съседните градове и села, нощуваше по ханищата. По-богатите търговци, учителите, свещениците отсядаха в единствения български хотел „Вардар“. В широкия ресторант на хотела се събираха и тукашните по-будни
люде, хранеха се, пиеха по чашка вечер, бистреха политиката. По-простите люде се плашеха от големите, зеленикави огледала в ресторанта, от белите покривки по масите, от зелената чоха на голямата билярдна маса в единия му ъгъл, дето даскалите и наконтените по-млади търговчета играеха като деца с топки и дълги тояжки в ръцете си.
Борис Глаушев влезе най-напред там. Ресторантът беше силно осветлен от две висящи ламби с ослепително бели пламъчета, ниско под тях и нашироко до ъглите чак се белееха неподвижни пластове тютюнев дим. По масите бяха насядали много мъже, двамата келнери шетаха непрестанно с бели кърпи, метнати на ръката. Чуваше се глуха, сдържана врява, остро почукване с нож по чинията. Борис кимна тук и там, махнаха му познати да седне на тяхната маса, но той бързо излезе. Симеон Венчев не беше в ресторанта.
Глаушев се запъти към квартирата му. Венчев живееше в една от най-хубавите български къщи на централната улица, дето бяха почнали напоследък да си строят жилища и по-забогатели българи в съседство с богати власи, гърци, евреи. По няколко мраморни стъпала, изкусно издялани, но доста тесни, Борис влезе в широко антре. Насреща беше двукрилата, цяла от цветни стъкла врата за долния кат, дето живееха стопаните, а вдясно — дървена стълба за горния кат, дето бяха двете стаи, които заемаше Симеон Венчев. Богатите собственици му ги бяха дали не толкова за да печелят от него (на същия кат имаше и други няколко стаи, които стояха празни), колкото от суета, че у тях живееше един от първите учители на българската гимназия, за когото се знаеше също, че е между първите и в Организацията.
Празното място срещу стълбата в преддверието беше заето от няколко широки качета с още непрецъфтели зокуми и един анемичен лимон с бледи, лъскави листа — прибрани бяха тия чуждоземски дръвчета на закрито за през зимата. В светлината на газената ламба изглеждаха като огрени от далечно, бледо слънце. Там, до зокумите, седеше на дървен стол млад мъж и отегчено пушеше цигара. Щом влезе Глаушев, той скочи и му препречи път към стълбата. Борис позна върху него един от многобройните и не твърде износени костюми на Венчев.
— Тук ли е господин Венчев?
— Казано ми е да не пущам никого.
— Требва да го видя. Иди му кажи.
Момъкът приподигна рамена, погледна без нужда цигарата си. В същия миг горе се чуха гласове и стъпки. Той каза:
— Слизат…
Борис остана да почака. Но какво е това? Горе се чу звучен, подмилкващ се тенор:
— Довигьеня, господине Венчеве… Надам се, све че бити добро…
Чу се гласът на Симеон Венчев:
— И аз се надам… Сбогом, господин Недич.
По стълбата се зададе около четиридесетгодишен нисък, закръглен, светлорус господин: той слизаше пъргаво с късите си нозе и все още държеше в двете си ръце кафяв полуцилиндър. Сръбският консул в О. След него слизаше друг един господин, сложил вече шапката си. Показа се и Венчев, който се спря изненадан на едно от горните стъпала:
— Какво има, Глаушев? Не те очаквах…
— Искам да те видя за малко. Прощавай, ако идвам не навреме — не се сдържа Борис.
Венчев веднага се съвзе от изненадата си:
— Ела, ела. Качвай се. Не бързам.
Консулът мина край Борис и леко му кимна, слагайки капелата си. Борис не се помръдна и като почака да излязат, бавно се изкачи по стълбата. Венчев го въведе в една от стаите си, която беше силно осветена и наредена доста богато, като гостна, а в отсрещния ъгъл се виждаше и писалище. Миришеше на тютюнев дим, който се бе наслоил гъсто накъм затворените прозорци, на кръгла полирана масичка се виждаха чашки и висока бутилка гръцки коняк.