— Да не би да си дошъл да ме следиш? — рече не съвсем на шега Венчев. Сетне добави някак твърде небрежно: — Това беше сръбският консул.
— Знам го.
— Така ли? — промърмори без всякаква почуда Венчев и като че ли отеднаж се сети: — Все пак миналата година сърбите проявиха доброжелателство за Дамета, даже, може да се каже, и великодушие.
Предната година поради прекомерна доверчивост Даме Груев бе попаднал в ръцете на сръбска въоръжена чета — първата по тия краища на Македония.
— Те можеха да го убият — продължи Венчев. — Можеха да го замъкнат в Сърбия, да се гаврят с него, с Организацията, с всички нас.
— Да, но куражът им не стигна. Та не знаеш ли? Каза им се, че ако не го освободят час по-скоро, Организацията ще унищожи до крак целата тая банда и всички сърбомани по Македония с жените и децата им.
— Е, да… — смотолеви Венчев, сетне гласът му пак се изясни: — Немаше нужда от такива закани. Друг ветър духа сега откъм Сърбия. След като ходи там Сарафов…
— Да. Друг ветър — възрази нетърпеливо Борис. — Сега по Македония шетат вече неколко сръбски чети. Това е наистина друг ветър.
— Глаушев… Не мога да те позная. Станал си много лют. Седни, седни да поприказваме.
Седнаха. Венчев посегна към бутилката.
— Аз… не ща, не пия.
— Добре де! Аз ще пия.
Венчев сръбна бавно от чашката, широко се усмихна:
— Наричали са те преди Милостивият.
— Наричаха ме. Аз… аз съм си същият. Само светът около мене ми изглежда по-друг. Не такъв, какъвто ми изглеждаше преди.
— Растеш. Поумняваш. Знаеш ли — остави Венчев чашката на масичката, — забелезал съм, че ти при нашите срещи с другарите от комитета винаги приемаш нещата твърде… буквално. А те, разните неща, никога не са точно такива, каквито изглеждат. Това налага и ние да бъдем малко по-по-гъвкави, по-съобразителни.
— По-практични.
— Да, именно: по-практични. Ето сега — побърза Венчев, — да речем, със сърбите. Сарафов е ходил там, говорено е, дали са, струва ми се, и пари… Разбира се, те изхождат от своите си интереси, но защо ние да не използуваме, като им внушим при това да се приближат към нас идейно? Ние имаме нужда и от оръжие.
и от пари, и от… Те са склонни, може да се каже, решени са вече да приемат автономията за Македония, ето и с консула им говорихме, а тоя господин, който беше с него, бивш сръбски офицер, е убеден автономиет, като нас. Македонец е, но се чувствува сърбин. Ние требва да признаем най-сетне, че в Македония има сърби, колкото и малко да са. Това е всичко. Утре, при свободна Македония, нема да има със Сърбия митническа граница и други там неколко незначителни отстъпки. Така ние наистина можем да си осигурим помощ и от техна страна. Нека има и техни чети, щом… но да бъдат безпрекословно подчинени на Вътрешната организация.
— Ясно ми е, господин Венчев — каза Глаушев с тъга, която се четеше и по лицето му; навел бе очи, срамуваше се да погледне събеседника си, срамуваше се за всяка негова дума.
— Нали? — бързаше Венчев и добави заговорнически, та и с далечна закана: — Но виж какво, Глаушев: аз имам пълна вера в тебе, зная те, ти обаче никому ни дума, особено на Бобев. Ще помислят, че искам да се налагам — махна той с ръка нехайно, да подцени също и грижата си за своята тайна.
— Всички вие ме поучавате… — потреперя гласът на Глаушев. — Най-млад съм и -тъй… Милостивият. — Той рязко се изправи на стола си и дигна потъмнял, влажен поглед, лицето му преди това още бе започнало да бледнее: — Слушайте сега какво ще ви кажа аз: ние сме българи, но воюваме жестоко с българския върховизъм, а ето сега вие и сарафовци искате да отворите вратите на Македония за сръбския върховизъм. Аз знам, че една от сръбските чети е влезла откъм Сърбия с благословията на Сарафов. И наши чети са я превели чак до Азот и Порече. После нейният войвода показал рогата си. Сега той прави, фабрикува по ония места сърби. С нож и с пълна чанта лири. В Македония нема сърби, има сърбомани. Ако ги признаем за сърби, ние сами ще вкараме вълка в кошарата. Това е отдавнашна цел на сръбската политика. Моят баща ми е разправял такова нещо: сръбският представител в Цариград преди години е станал голем приятел на султана. Абдул Хамид не е могъл без него и го е канил всеки ден в палата си. А сърбинът всеки ден: „Признай, твое султанско величество, сръбска народност в царството си.
Българите са и твои, и наши врагове, ще ги разделим на две половини и лесно ще ги надвием. Те и помежду си ще се изядат.“ Султанът му е отговарял: „Прав си, приятелю. Българите ми създават най-големи грижи. Но вие немате ваш сръбски милет в моето царство. Ха де! Създайте ги; от мене имате изин. Ама тъй, вечер да ги сеете, сутрин да ги жънете. Направете ги барем докъм педесет-шейсет хиляди. И аз веднага ще ги призная. И всичко ще им призная.“ Така е започнало. И така върви оттогава. Сега остава още ние да помогнем. Нашата Вътрешна организация. Да сее и тя, а други да жънат. Кому каквото е нужно семе. На прилепския конгрес най-първи хора на организацията решиха да се води непримирима борба против чуждите пропаганди, които разединяват народа. Та и нужни ли са решения и… Вие, господин Венчев, искате да скриете от окръжния комитет що вършите със сръбския консул. Мене ме посветихте по принуждение, аз станах неволен свидетел. И ако е нещо добро, защо ще го криете?