— Сега пък ти мене ще поучаваш…
— Какво имам да ви поучавам? Вашата работа с консула е или недомислена, или нечиста. Имало сърби автономисти. Къде беха те досега? Къде беха през време на въстанието? Може да има некои… Те ги ловят със серкме, за да ни ги покажат. Консулът ви е довел един, да ви го покаже. Живо доказателство. Та ние не знаем ли какви са целите на съседните държави спрямо Македония? Сега ли ще ги откриваме?
Широкото лице на Венчев силно почервеня, той дръпна ръцете си, както ги бе сложил с разтреперани пръсти върху своите закръглени силни колена.
— Слушай, Глаушев, ти мене за предател ли ме мислиш?
— Не. Или, да кажа, немам основание и не мога да допусна. Вие искате по свой начин и лично вие да ръководите работите. И отивате прекалено далече. Тая организация има свой ред и свои закони. Вижте сърбите, гърците: правителството им командува, офицерите, учителите, поповете изпълняват. Сърбите са по-хитри, по-упорити и от гърците. Довели са ви да видите жив сръбски автономиет. А ние, а ние? Правителство, княз, върховисти един чешит, върховисти друг чешит, сарафисти, централисти, санданисти, социалисти, анархисти… и всеки по своему. Всеки против другите. Даже кърви се леят. Стара българска язва. Царства са пропадали. Вражди, разединение, междуособици. Защо? Защо? За големите неща в живота на българския народ, за опорите, за основата в неговия живот има еднаединствена истина. Нея требва да знаем, нея требва да приемем всички и всички да й служим.
Венчев помълча, после наново плъзна ръце към колената си и рече с разкривени устни, с подигравка или може би с презрение:
— Какъв наивник си ти! Да не кажа друга, по-силна дума. Сам виж: ти искаш да вкараш в един и същ път… княза и социалистите. Мислиш ли що говориш?
— То е друго. Съвсем друго. За княза и социалистите. Но ето, за пример: ние всички требва да пазим българското си име. Името, което ни свърза, нашето общо име. А сега аз говоря за Македония. Пътят към освобождението на Македония е и требва да бъде един-единствен за всички. И който не иска да помага, да стои настрана. Да не налага никому своите лични, собствени разбирания, своите идеи, своите кроежи. Не е ли ясно, че на князете и кралете около нас им е нужна Македония, а не нейното освобождение?
— Ти не разсъждаваш политически, разсъждаваш… даскалски.
Лицето на Глаушев се удължи сякаш, изпъна се, застина:
— Нека бъде даскалски. Но да бъде честно. И требва да ти кажа — обърна и той на „ти“, — че ако не уведомиш другарите от комитета що вършиш със сръбския консул, аз ни най-малко не съм задължен да пазя твоите тайни.
— Добре — рече примирително Венчев. — Не се горещи много. Аз не върша нищо осъдително, но искам да го върша умно. Бобев, Кибаров и разни други там могат само да попречат.
— Те са окръжният комитет. Какво би станало, ако всеки действува по свой ум, колкото и да се мисли за по-умен от другите? Нали за това говорим? Ти сам можеш ли да вършиш едно такова общо дело? И ако ти е нужна помощта на другите, техните сили, техната кръв, как нема да ти е нужен и техният ум? Нашето дело е народно.
— Добре, добре. Ще докладвам пред целия окръжен комитет. Но ти ще оставиш тая работа на мене.
Глаушев извади кърпа и обърса лицето си. Казал ли бе всичко, което трябваше да каже? Ще изпълни ли Венчев обещанието си? Ще видим. Той стана да си върви, в ума му гъмжаха недоизяснени, недоизказани мисли, още по-тъмна мъка разпъваше гърдите му и току се разбърза — да излезе по-скоро от тази стая, да остане по-скоро сам, с всички тия мисли, с мъката си. Едва на вратата се сети:
— Бех дошъл за Дяконов — рече той с нескрита досада. — Изпратил си хора… видех ги с очите си. Искаха да го бият в една кръчма. Ще станем за подигравка. Той е учител в нашата гимназия, участвувал…