— За него ли си дошъл? — прекъсна го рязко Венчев. — Той заслужава куршум, не само бой. Анархист, сатанист, нихилист и… и без всекакъв морал.
— Не говоря за морала му. Нито за вашите лични разпри… но така ли, по кръчмите, и как ли ще го тълкуват хората? Дошъл е от България, участвувал във въстанието…
— Той ли ти каза, че е участвувал? Лъже, мръсникът му! Той е избегал от България поради некаква женска история. Мъжът на жената искал да го застреля.
Глаушев махна с ръка и бързо излезе.
XII
Борис Глаушев се отправи за квартирата си. Не искаше да среща вече никого, боеше се от всякакви срещи. Отказа се и от вечеря. Усещаше блудкава преситеност в празния си стомах, засъхналата му уста горчеше. Само това бе останало от изпитата ракия. Изчезнала бе бързо шеметната унесеност, чувството, че се откъсваш от земята, дръзката устременост на мислите, бялото, лъжливо сияние, което се излъчваше от предметите. Изчезнала бе цялата лъжлива възбуда. Останала бе само тая блудкавост и някакво чувство на виновност. Но това не беше само от ракията. Това беше и от циничната проповед на Дяконов, от неговата жалка уплаха, от срещата в квартирата на Венчев, от внезапно обладало го омерзение, от непрестанната мъчителна тревога, която сега бе оживяла с още по-голяма сила.
Беше още в първите часове на нощта, но тия по-странични улици глъхнеха безлюдни в студената, враждебна тъмнина на ноемврийската нощ, бързите самотни стъпки на Глаушев се чуваха надалеч, с някакъв застрашителен, издайнически шум. Окръжният комитет бе наредил на всички по-известни работници на Организацията, пък и на всички по-видни българи в града да не се движат нощем сами и без оръжие. Битката между гърци и българи продължаваше с още по-голямо ожесточение. Двете враждебни организации се дебнеха непрестанно, познаваха се взаимно, всяка познаваше най-дейните работници на другата, начините й на действие; караниците, сбиванията, убийствата не спираха — изпълняваха се заповеди и присъди, често ставаха опасни срещи, взаимната омраза подтикваше и едните, и другите към разпри, побоища, към кръвопролития и без решения, без заповеди и присъди. В града силите бяха едва ли не равни, при все че гърците и власите гърко-мани бяха значително по-малко от българите, но бяха добре организирани, бяха единни. На тяхна страна бяха и турците — турската власт подклаждаше умело това взаимоунищожително разделение между гяурите, като покровителствуваше по-слабите, по-малобройните.
Борис Глаушев не носеше оръжие. След убийството на аскера той се боеше да сложи револвер в пазвата си. В страха си да не се случи пак подобно нещо залъгваше се с успокоителни мисли — той беше още нов в О., не би предизвикал никого, би съумял и да избегне всяка опасна среща. Изпитваше и омерзение към тая кървава разпра с гърците, по-силно от гнева му към тях, по-силно и от всяко опасение за делото на Организацията. Ала все пак, в това мъртвило по улицата и в нощната тъмнина, която изглеждаше още по-злокобна при потайното мъждукане на редките улични фенери, при плътно затворените порти и осветените прозорци тук и там, уплашено опулени в тъмнината, сърцето биеше бързо, очите дебнеха всяка сянка, ушите долавяха всеки шум. Смешен, безразсъден детски страх от тъмнината, от който и досега не беше се освободило напълно сърцето му, но това беше и един досущ основателен страх за живота. Все пак Борис не носеше оръжие и стъпките му отекваха твърдо, равномерно по пустата улица. Така и се спря той да отключи портата на квартирата си — без да бърза, без да се оглежда, макар че тук би го дебнал враг да го дочака с най-голяма сигурност.
И ето пак, както всяка вечер напоследък, когато се връщаше дори и много по-късно, дори след полунощ подир някоя среща с другари от Организацията, вратата на балкона зад него, на другата страна на улицата, тихо, едва чуто скръцна. Той очакваше тоя шум; толкова тих, а нахлу буйно в него. Ангелика е пак там, в сянката под широката стряха над балкона. Тоя път Борис се обърна. Досега се бе самозалъгвал и бе искал да си внуши, че това е случайно, момичето излиза по някаква работа или да подиша свеж нощен въздух край своите саксии. Пък и не би желал да зяпа по чуждите балкони, да заговаря момичето нощем. Така си бе мислил, но винаги се бе ослушвал дали ще се чуе пак познатото поскръцване, дали ще усети невидимото присъствие на Ангелика Милонас, дали ще го посрещне тя пак така мълчаливо от своя балкон… Но сега той се обърна към нея. Портата зад него остана отворена, както я бе побутнал.
Сянката на девойката едва се виждаше в тъмнината, но той я виждаше по-ясно в мислите си. Два от прозорците на горния кат, вляво от балкона, бяха осветени; там беше, види се, нейната стая. Други три прозореца, вдясно от балкона, бяха тъмни, едва се белееха в гъстия мрак спуснатите им завеси; там, изглежда, спяха други някои от домашните й или пък беше гостната стая, в която се влизаше само в празничен ден. Четирите прозорчета на долния кат, по две от двете страни на портата, бяха и сега затворени — като слепи очи, дълбоко в каменната стена, с гъсти железни решетки, с прашни стъкла, както ги бе виждал толкова пъти досега. Това бяха зимниците на къщата или складовете на стария Милонас — бащата на Ангелика, — който държеше някъде из чаршиите магазин за обущарски кожи и гьонове заедно с двамата си синове. Другите стаи и другите люде в тая къща бяха вероятно на отвъдната страна, откъм вътрешния й двор. Борис прекоси улицата и се спря под балкона, промълви: