— Добър вечер, Ангелика.
— Добър вечер, господине — пошушна в отговор девойката.
— И сега ли, нощно време, наглеждате цветята? —
попита той също съвсем тихо, както му бе показала Ангелика.
Тя се приведе през оградата на балкона и сега те бяха толкова близу един до друг в тъмнината, като че ли само да протегнат ръце, и ще се докоснат.
— Не. Те са още неколко… есенни, докато ги хване сланата некоя сутрин. Така си умират, сланата ги изгаря. Вие обичате ли цветя, господине?
— Обичам. И моята майка също. Зимно време тя ги крие по стаите.
— Да, които могат да живеят на затворено. Некои веднага умират без слънце. И е жално да ги гледаш как умират ден след ден.
— Вие за тех… като да са наистина живи.
— Ами да! Те са живи. Можеш да си говориш с тех като с живи люде. Казват ти кога са жадни, кога са болни, кога ги припича слънцето, кога не им стига слънце. И когато се разцъфтят, когато са най-хубави, те като да се засмиват, радват се и те сами, притеглят те да ги погледнеш, да се наведеш да ги помиришеш. — Както се бе навела през оградата, тя изеднаж се извърна назад, после пак се приведе още по-ниско към него и бързо прошепна: — Иде некой от нашите. Лека нощ, лека нощ…
Тя изчезна навътре, преди да успее Борис да отговори на поздрава й. Той прекоси отново улицата и влезе в открехнатата порта, тихо я затвори, завъртя големия ключ. Щом се качи в стаята си, пристъпи към един от прозорците, приподигна завесата. Тъмни бяха сега всички прозорци на отсрещната къща. Ангелика навярно се бе прибрала в стаята си, духнала бе ламбата, за да не я завари някой от домашните й още будна. Или може би и тя сега стоеше зад приподигнатата завеса в стаята си, чакаше да види как ще светнат неговите прозорци. Лека нощ, мило девойче, лека нощ…
За няколко минути Борис се бе озовал в друг свят, сякаш не на тая тъмна и пуста улица, а далеч от тревожния мрак в него самия, от угнетителните му мисли. Той виждаше девойката в тъмната сянка на балкона, както я бе виждал преди на светло, различаваше чертите на лицето й както ги бе запомнил, в нейния шепот чуваше пълния й глас. Къде намираше толкова хубави думи за цветята и — дали това не беше негова прибързана радост — струваше му се, че тя бързаше да каже повече такива думи, за да го задържи по-дълго под балкона. И му се струваше още, че тя искаше с тях да му каже и нещо друго, по-важно, нещо за себе си, също и за него самия, като говореше за живите цветя, които умират без слънце, сланата ги изгаря, когато говореше за тяхната жива радост, за тяхното желание да ги погледнеш. Във всички свои думи човек вплита и други свои желания, други свои мисли, най-вече тия, които крие от другите люде, не се решава да изкаже или пък търси да ги изкаже по-хубаво — ето, като говори за цветята и тяхната жива красота. Борис се радваше на късия нощен разговор с момичето, ала още повече се радваше на това, което се пробуди в него за няколко минути и не стигна до мислите му, за да го приеме или отхвърли. Така то остана в него като жива топлина, като неизяснен копнеж. И той се помъчи да го задържи в себе си поне още малко и тук, в стаята си, докато чувствуваше как бързо оживяваха в него предишните му мисли, тревоги и болки.
Сега си спомни той, бързаше да си припомни, по-ясно, по-добре и по-иначе, колко пъти бе виждал Ангелика Милонас, припомни си по-ясно и двусмислените подмятания на хазайката за момичето, дяволития блясък в очите й, нескриваното й желание да им устройва срещи, радостта й, когато ги виждаше заедно.
Той видя Ангелика скоро след като я завари на разговор с хазайката в мрачния проход под къщата, те бяха пак там и двете. Тоя път девойката беше по-разговорлива, но скоро си отиде. И което Борис забеляза или не можа сам да забележи, Фотина побърза по своему да му разясни: