— И тя е учена като тебе. В гимназията учи неколко години, но после се поразболе и я спреха. Идва с мене да си поприказва, комшии сме, пред очите ми е израснала, но с тебе разговорът й е по-друг. Пък и нели сте млади люде… — попримижа Фотина, да подсети за това, което не се решаваше да доизкаже. — Ако е гъркиня, а ти българин, радва ти се, като те види, аха! Нели и аз съм гъркиня, пък се омъжих за българин. Тя и по-добре говори от мене на български, с децата е израснала тука, на улицата, а те са повекето българчета в нашата махала. Двама братя има, те ще й се карат, ако узнаят, че се среща с тебе, но тя е хитра, Ангелика, пък и кой ще отиде да им казва! На младите не бива да се пречи, на младите човек требва само да се радва…
Глаушев я остави долу, в прохода — не би спряла Фотина още дълго. Забелязал бе и той, доколкото имаше следи от гръцко произношение в българския говор на Ангелика Милонас, това придаваше на говора й особена прелест. Той я срещна още няколко пъти ту в прохода, където се застояваха с хазайката, ту горе, на чардака, и все някак на пътя му, когато се връщаше вкъщи. Завари ги двете и в стаята си. Ангелика силно се изчерви:
— Прощавайте… Тетка Фотина поиска да ми покаже как е наредила стаята ви.
Когато си отиде тя, хазайката се опита на свой ред да се извини:
— Ами се ме разпитва как съм наредила стаята. Виждам, иска й се да погледне. Те са богати, у них е по-добре наредено. Тя мене открай време си ме обича, тука у нас, като в своя къща, а сега, хехе, още по-често ме търси…
Борис не се ловеше на подмятанията й, търсеше тя развлечение за себе си или радости, които бе загубила.
Всичко това премина пред погледа му като внезапно изгряла светлина, която пак угасва в мрака и мракът остава още по-черен. Глаушев побърза да запали ламбата, огледа стаята, като да търсеше нещо с очи, но не посмея да погледне в ъгъла зад вратата — свързан беше тоя ъгъл със спомена му за убития турчин. А оттам започна нестройното хоро на мислите му.
Минало бе доста време от убийството, но споменът за това убийство бе останал в него като скрита болка, която оживяваше, дълбаеше го често, особено когато останеше сам с мислите си или тук, в своята стая, където убитият войник бе застанал сякаш на стража в ъгъла, стоеше там невидимата му сянка (както и в спомените на Бориса), невидим, мълчалив обвинител. Към нея, невидимата, бяха насочени всичките му мисли за убийството, когато се измъчваше от разкаяние или оплакваше убития. Глаушев сам ковеше доводи срещу себе си с ожесточение срещу самия себе, възбуденото му въображение създаваше живи образи на убития, трогателни картини от неговия живот и като правеше така престъплението си още по-осъдително — сам се измъчваше и с това, което измисляше. Сега като че ли изеднаж блесна пред него самата истина и спрял се сред стаята, прошепна бързо, задъхано:
— От страх го убих.-И гласно повтори:-От страх!
Страхливостта на Дяконов тая вечер го бе погнусила. Чул бе той и всяка дума на страхливеца за човешкия страх. Съживил се бе като че ли и неговият страх. Той си мислеше, че се бе родил с него. Страхът му беше в него преди всичките му спомени, беше едва ли не във всичките му мисли и чувства. Сега виждаше това по-ясно от всеки друг път. Колко пъти бе го наричал грижа, тревога, усърдие, предвидливост, та дори благоразумие и мъдрост, та дори и любов. Наричал го бе дори храброст… Ужасяващите го видения през детската му възраст, сънищата му, пълни с чудовищни преживелици и случки, но колко пъти като че ли те, сънищата, бяха истинският му живот. През детските си години, а то не беше много отдавна, той бе си ги мислил за свой истински живот. Със страх беше пропита и неговата обич към майка му. Колко много се бе страхувал да не би тя да се разболее, да не би да умре, да не би да изчезне някак, да я загуби, непрестанно бе треперил да не й се случи нещо лошо. И после, по-нататък… в целия му живот и най-вече откакто бе влязъл в народната борба, все тоя мъчителен страх. Или пък това беше вътре в него една упорита, непримирима борба със страха. Бързо, мигновено се изнизаха в паметта му случки, преживелици, срещи. И ония мигове, когато някой би помислил, че той проявява пълно, геройско безстрашие. Когато трябваше да чака самата смърт, когато трябваше да застава срещу самата смърт. Тогава, в тия мигове и в тия безкрайни дни и нощи, това не винаги беше горда, възвисяваща, освобождаваща, радостна храброст, а много по-често жестока борба със страха, крайно напрежение да се устои срещу страха и колко пъти е бил нужен само още един миг, за да се превърне неговата твърдост и храброст в крушение. Така беше при раняването му в четата на Гьоре Павлев, пък и още когато заяви, че ще постъпи в тая чета; така беше и в окопа през време на въстанието, когато нахлу аскерът, и после, Докато го съдеха в Битоля, а въжето на бесилката висеше над главата му… Ами чак и тая вечер, когато се прибираше в тъмнината… Също и в решението му, в упоритостта му да не носи оръжие. В целия му живот… това непрекъснато, яростно съпротивение срещу страха, преживените поражения пред страха, които бе успявал да скрива пред другите и не винаги бе успявал да скрива. Ами това най-сетне, което успяваше да скрие от другите, никога не можеше да скрие от себе си!…