— Кажи там, в О., от два месеца нищо не съм получавал. Нели секой месец…
— Наредено е и това. На връщане ще оправим и твоята работа — отвърна пътникът, без да го погледне. Сетне, отправяйки се към вратата, добави: — Ти само работата си гледай.
— О, нели виждаш… — щръкнаха пак ушите на ханджията. — Готов съм и главата си да дам. Ха со здраве и на добър път! Ще вземете пътя в десно, надесно ще държите.
— Знам.
На кръстопътя се белееше отдавна неваросана ниска постройка с малки прозорчета и железни решетки по тях. Излязоха двама заптии, а през отворената врата се чуваше навътре говор на турски.
— ДУУУР1 ’- дигна ръка онбашията.
Коларят уплашено задърпа поводите, колата спря. Младият пътник скочи на пътя и пръв заговори, преди да го попитат, като в същото време извади от пазвата си едната от хартиите, които му бе дал консулът в О.:
— Стока караме, онбаши. Изин имаме от каймакама в О. Ето виж какво е писано тук. От него е писано, от каймакама.
---
1 ДУР — стой.
Онбашията взе хартията, повъртя я в ръцете си, виждаше се, че не знае да чете.
— От каймакама, а? — попита той колебливо. — А вие какви сте?
— Даскал съм аз, онбаши. Сръбски даскал. Китаби1 карам, тефтери.
— А, сръбски даскал. Е, ша та пусна бре. Така ми е казано. Ето и тука пише — върна му той хартията. — Ама ние тука седиме и вардиме по цели месеци, та и султанът забрави за нас, ни плата, ни…
— Ето от мене, онбаши, за добрата ти служба — сложи младият човек две бели меджидии в шепата му.
Бричката зави вдясно и затихна, потътра се по широк междуселски път, вече позасъхнал от последните дъждове, но по дължината му се жълтееха локви с мътна вода. Колелата затъваха дълбоко ту на една, ту на друга страна и най-сетне навъсеният колар проговори изпод щръкналите си мустаки:
— Тежи. Железо…
— Е, тежи. И добра работа ще върши. Чакат го людете.
Навлязоха в едно село, минаха и заминаха. Никой не ги спря, никой не ги попита. Пътят започна да се провира между все по-високи, голи ридища. Минаха и през второ село. Младият пътник рече:
— Оттук нататък вече по-лесно ще е. — Ами Дойчин?
— По-добре да не ни среща, но и него ще се опитаме да го извозим некак.
По ридищата от двете страни на пътя — голи, покрити с прегоряла ситна тревица — взеха да се надигат, да се зъбят сиви скали, туктам стърчаха ниски оголени храсти и търнаци. Пътят ставаше все по-стръмен, хлътваше в дълбоки долища, завиваше рязко на една, на друга страна и сякаш се връщаше назад. Скалите стърчаха все по-нависоко, тежаха струпани на огромни камари, жълтееха се проядени и промити пясъчници, рядко ще се отвори полянка с избеляла бодлива трева, а по-нататък дълго не можеше да се види земица или какъв да е стрък. Пустош навред. Младият мъж рече като на себе си:
---
А К и т а б — книга.
— Да не поверваш, че и тука живеят люде. Толкова време веке човек не можем да срещнем. Къде ли се крият по тия камънаци…
— Те си знаят как живеят. Тука… бог високо, цар далеко. Страх да те хване.
Право насреща изеднаж се изправи връх, остър като глигански зъб, целият от синкав камък и сякаш да разпори издулия се там сив, та черен облак. От двете страни на исполинския зъб се тълпяха други, по-ниски върхове на дълги, разкривени редици, застинали, сковани и те като от някаква магия. Сега бричката премина, тропотейки и с четирите си колела през един протъркан каменен ръб и се спусна стръмно надолу, коларят се приподигна, стискайки поводите с две ръце, но и конете сами се дърпаха назад, прилепили задници към полетялата кола. Разкри се внезапно тук дълбока долина, заградена отблизу между скалистите стръмнини, така и се губеше тя, от завой в завой, между два отвесни каменисти бряга. По самото й дъно, завой след завой, течаха буйните води на бърза планинска река, синкавозелени или, по-нататък, прозрачно жълти от неотдавнашните дъждове, обливаха заоблени камъни, разхвърляни по цялото дъно, прескачаха шумно каменни прагове, клокочеха и се пенеха.
— Ето къде има живи люде — каза младият мъж.
— Като въшки по ръба на сиромашка кошуля. Сега, към края на късия есенен ден, над долината се
набираше бяла мъглица, но все още прозрачна, та се виждаха дървеса на цели редици и някои още се зеленееха от голямата влага тук, зеленееха се и тесните лъки край реката, но се виждаха много повече разорани нивици, пръснати по дължината на плодоносната долина. Мяркаха се туктам и люде и като че ли отдалеч се виждаше колко са забързани (може би поради есенната пустош и отчужденост низ долината), а сред една ливадка там стоеше черен кон, привел глава, неподвижен и негли забравен от стопанина си.