Пътниците слязоха предпазливо чак до дъното на долината. Смрачи се завчас. Коларят подкара бързо по вече равния път и два завоя по-нататък иззад висока, отвесна скала се показаха разхвърляните къщурки на малко селце, накацали по двата бряга на тясната долина и долу, край реката.
— Дупки.
— Не дупки, а самият пъкъл.
Настигнаха стар селянин, бос в тая студена есенна вечер, целия в дрипи и приведен едва ли не доземи под тежестта на секирата, която носеше на рамо. Поизвърна се и той да ги погледне. Младият пътник попита:
— Къде е тука Мишко?
Селянинът неочаквано се усмихна и усмивката му беше някак чудна на неговото потъмняло, изпито лице, брадясало и цялото бръчка до бръчка:
— Мишко, а? Ще минете реката и там ще попитате.
— Защо се смейш, дедо?
— Хе… Ние по това познаваме какви гости ни идват. Които питат за Мишко, са едни, а които питат за Алексо, са други. Раздели се на две селото ни — заглъхна някъде назад гласът му, сред тропота на колата.
Дворът на Мишко беше разграден и бричката спря пред самата му къщурка. Жълто, дръгливо куче налиташе с яростен лай ту от едната, ту от другата страна на колата, но скоро се показа и стопанинът. Висок, тънък човек с тясно, мрачно лице, с хлътнали слепоочия, край които и в здрача се забелязваха рано побелели коси. Той беше по-спретнато облечен в местна носия, с плитко плъстено кепе, ниско притиснато над очите. Щом видя младия пътник, тъмните му очи просветнаха, огледа той с бърз поглед и колата.
— Къде си се заврел в тая дупка бре, Мишко, в тия пропасти!
— Тука живейме ние — отговори Мишко някак обидено и упорито.
Влязоха в къщата — мрачно пондило с огнище и една стаичка с две прозорчета. В пондилото мълчаливо ги посрещна състарена жена, пребрадена с черна кърпа, та бледото й, дребно лице още повече се белееше в мрака. Двамата мъже влязоха в стаичката.
— Къде е Йосиф? — попита пътникът нетърпеливо. — Докарах пушки. Осем. И две хиляди патрона. Револвери пет, две бомби. Докарах и книги за училищата. Запали светлина тука, тъмно става.
Стопанинът мълчаливо излезе. Донесе малка газена ламба — запалена, светнало бе от нея и лицето му, окачи я на стената. Вечерният здрач в прозорчетата
угасна, бялнаха се мъждиво четирите голи, отдавна неваросвани стени. Пътникът продължи:
— Къде ще ги прибереме? Виж там за колата, коларя. Наш човек е и той.
Мишко не бързаше да отговори. Сетне каза:
— Тука ще прибереме сичко. Така е наредено.
— А войводата… Йосиф?
— Той… знай — отговори уклончиво Мишко.
Преди още да се стъмни добре, пред къщата на Мишко се показаха четирима въоръжени мъже — четници, — а малко по-назад вървяха други петима, невъоръжени. После дойдоха и други неколцина. Кучето лаеше прегракнало от ярост, опитваше се да се приближи към надошлите люде повече. Първите четирима нахълтаха в стаичката, но като че ли нямаше къде да се поберат с нареденото в ъгъла оръжие и струпаните там пакети.
— Здраво, Йосифе! — зарадва се младият пътник, но войводата още от вратата се насочи право към оръжието и като да не чу поздрава му.
Той подпря на стената своята бързометка1, грабна една от пушките в ъгъла, запремята я сръчно, дръпна ударника й:
— Турска. Нова.
— Сичките са нови. Маузери — обясни услужливо пътникът.
Войводата се престори, че едва сега го забелязва, остави пушката, подаде му ръка, някак уродливо къса, но бърза и силна:
— Е, здраво… Потрудили сте се. — В следващия миг той като че ли пак го забрави, завъртя се на петите си, какъвто беше нисък, набит и широк, кимна с едрата си глава към вратата: — Викайте ги ония, мераклиите, да им дадеме пушки. Жлъчката им пукна за пушки.
Струпаха се на вратата и другите петима, невъоръжените, навлязоха припряно в стаичката и беше чудно как се побраха толкова люде в тази малка стая. Войводата сам раздаде оръжието и за всекиго намери по някоя закачка, радостно святкаха малките му сиви очи
---
1 Бързометка — вид пушка, с която бе въоръжена сръбската армия.
през тесните цепки на клепачите. Дигна се весела глъчка чак и по двора. После войводата каза с малко глух, но заповеднически глас:
— Сега сички вънка! Получихте си каквото беше за получаване.
В стаичката останаха само войводата, пътникът и Мишко. Насядаха на триноги столчета. Йосиф, войводата, не се отделяше от пушката си, сложи я напреко върху колената и сега беше по-разговорлив:
— Останаха още три мамдзерки. Ще се намерят и за них люде. Ставаме двайсет и двама с тия петимата. Искам да станеме барем триесет. Дойчин води осемнайсетина-, аз искам да имам два пъти повеке. Е, що правите вие там, в О.? И книги си докарал, а? Е, харно, харно. Праща ли ми консулът много здраве? Кажи му, че аз ще надлъжа българите. И Дойчина, и сички. И силата ми расте с люде секой ден.