— Не знам.
— Ха, не знайш! А нели сме веке едно, песи сину, защо го криеш от мене?
Мишко мълчеше. И нямаше да отговори, нямаше да
каже нищо повече — такива бяха очите му, такова беше мрачното му лице.
Дойчин премести манлихерата си в лявата ръка, посегна към пояса си, без да бърза, и извади черен, синкав наган. Мишко стоеше на три стъпки срещу него, на същото място, и само изхлипа тихо, пресекливо. Войводата стреля два пъти в гърдите му. Два пъти гракна едно след друго черният наган в ръката на войводата. Мишко разпери колебливо ръце, присви дългите си нозе и току се просна ничком на калната земя. Къде се бе дянало в тоя час жълтото свирепо куче? На отворената врата на къщата се показа селянка — Мишковата жена — и за един дълъг миг само по побелялото й лице можеше да се види нейният ужас, но после тя плесна, сключи ръце и нададе грозен вой. Селото замря. Лаеха кучета, но някъде далеко. Войводата прибра револвера си, метна манлихерата на рамо и излезе на улицата, следван от селския ръководител.
Дойчин взе трима от селската милиция и още същия ден тръгна с четата си по следите на Йосиф от Рапа. Щом районната чета напусна Дупки и се отдалечи, неколцина по-смели от сърбоманските къщи надигаха всякакви оръжия, та и трите пушки, които бяха останали в къщата на Мишко, запътиха се да преминат реката и да убият Алексо, селския организационен ръководител. Посрещнаха ги от другата страна с оръжие, не им дадоха да преминат реката. Тогава сърбоманите се нахвърлиха по българските къщи, които бяха на тяхната страна на селото, но не се стигна до кръвопролитие — страхът излезе по-силен от омразата и жаждата за мъст. Ами ако се върне Дойчин? Ами ако се върне Йосиф от Рапа? Надвиха може би и други чувства — това бяха люде от едно село, бяха в близки роднински връзки, имаше между тях и кръвни братя, които се бяха разделили в тая нова вражда. Затихнаха изстрелите, усмириха се и селските кучета. Само проточените стенания на жените, които оплакваха Мишко в къщата му, се чуваха до късно през нощта низ цялото село.
По същото време Дойчин беше далеко от Дупки. Още по-далеко беше Йосиф. Гониха се те повече от една седмица и Йосиф все успяваше да се отдалечи навреме, навреме да заличи следите си. Не беше и много трудно за него да се държи по-надалеко от своя враг в това
забравено и от бога място, между многобройните възли от голи, каменисти ридища, по малките, скрити долинки и бездънни пропасти, а най-вече по пръснатите тук селца, в които един и същ народ се бе разделил на две в кървава вражда. Дойчин бе взел по дваматрима въоръжени мъже и от други села, та дружината му бе нараснала до тридесет и пет души, но Йосиф не само от страх пред по-голямата му сила избягваше среща с него.
Йосиф от село Рапа като бивш български четник и местен човек искаше да използува докрай лъжата си, че и неговата чета, макар да я бе довел от Сърбия, е чета на Организацията. Така и най-верни организационни работници по тия места го приемаха като свой, даваха му храна, служеха му за куриери. Той разкриваше истинските си намерения само пред изпитани сърбомани, но те бяха още малко и пръснати по селата, неорганизирани. С голяма предпазливост и ловкост той набираше свои съмишленици и сред преданите на Организацията тукашни люде, сред колебливите, сред лековерните и най-вече по ония села, които имаха свои гурбетчии в Сърбия. Намерил бе някъде един софийски вестник, в който бе поместена патетична статия за братско единение и разбирателство между сърби и българи, и караше най-грамотния от четниците си, който минаваше за секретар на четата, да я чете и препрочита пред такива селяни, а после и сам я разясняваше на простите люде:
— Ето, виждате, това е български вестник. В София го печатат. Нема веке сърби, нема веке българи. Сички сме едно.
По тия места разпрата между българи и сърбомани беше по-стара, разгорила се бе голяма вражда, проляла се бе кръв, горили се бяха къщи, плевни, палили се бяха снопи по малките нивици низ долинки и голи ридища, дето се търсеше между камънаците всяка педя земица и с най-тежък труд се изтръгваше от нея по шепа ръж. От друга страна пък, минала бе и по тези места бурята на въстанието, макар и по-отдалеко. И през тия най-сиромашки села бяха се мъкнали пълчища аскер, още повече башибозук, грабили бяха и от голите и босите, палили бяха и убивали. Малко ли беше това, малко ли беше злото от турци и арнаути, да има мир и любов барем между християните, та и колко ли е разликата между сърби и българи, една вяра, кажиречи един език говорят, от един и същ корен са славянски. Така пред едни, дето такива думи можеха да хванат място, можеха да разколебаят, да размекнат, да приспят, да утешат лъжливо, а пред други Йосиф сочеше войводската си чанта, тупаше по нея с широката си твърда лапа: