— Пълна е с минцове. Сухо сръбско злато. Сърбия не жали парите си. За вас бре! Слободии да сте от турци. Свои братя християни. Нема като българската организация кожата ви да смъква за една пушка, а тя, Сърбия, ще ви даде пушки и сичко, що е нужно. И книги за децата ви без пари. Да се учат, да не бъдат прости и слепи като вас. Без пари бре! Сърбия не жали парите си, има тя пари. Нели вашите там отиват да си вадят хлеба, та и вас да хранят. Ето и аз, каквото вземам от вас за храна и за каквото и да е, с пари го плащам, с минцове. От никого нищо не съм взел без пари, както прави Дойчин. Че как ще храните вие цела чета, двайсет души гладници, млади, яки мъже? Ще ви изядати ушите, каквито сте… имотни, та просо и ръж ядете, с голи пети ходите зиме и лете, кръпка до кръпка…
Дрипавите селяци гледаха кожената му чанта, минцовете в шепата му, споглеждаха се, потриваха се, чешеха се под мишниците, дето са се наболи въшка до въшка, и все еднакви мисли, едни и същи мисли минаваха през чорлавите, въшливи глави на мнозина от тях:
„Е… наистина злато дрънчи в чантата му… свети в ръката му. Сухо злато. Сръбски лири. С една такава лира две врещи пшеница можеш да купиш на пазара в Прилеп или в Кичево. И какво ли не още можеш да купиш — сичко, що ти е нужно. И на чаушина можеш да дадеш некой грош, та да не те яде. Пара е, сила голема. За сека човешка нужда помага, и сила дава на човека. Дадоха и книги на децата, право е. И по некой аршин басма са давали по други села сръбските даскали, и градски обуща са давали… Требва да е по-богата Сърбия. И нашите гурбетчии повеке там отиват, по-лесно се печели там, людете там били по-широки. В чантата на Дойчина нема алтъни. Той нема и чанта, ходи като селяците и само оръжието, що е на него. Те, нашите, се гледат да вземат и малко дават. Само по некоя пушка некому, а те карат сам да си купуваш пушка и
комитски опинци. Ще изгребеш последната шепа брашно, хлеб да им замесиш. Никога пара нема да ти подаде. Ти, казва, сам сичко ще си нареждаш, та и турчина сам ще събориш. А виж що говори Йосиф!“
Йосиф от Рапа казваше и това на едни и други, но по-тайничко:
— Сърбия ще хване един ден мечката за ушите. Аскер има, топове има. Тя, ако искате да знайте, е по-близу до нас. Та може по-бързо да дойде.
Споглеждаха се селяците, оглеждаха се помежду си с гуреливи очи дрипи висят по тях, колената им треперят от глад, та и ушите им са клепнали като на бито куче. Колко е силата им… Те ли ще бият турчина! Що аскер мина по въстанието, пътищата почернеха, дни наред топове бучаха накъм Крушово, що страшна сила беше, а те колко ли са спрямо султанския аскер, колцина имат барем по една берданка? Виж, Сърбия може би по-лесно ще я свърши, щом… Колко ли християнски свет може да събере Дойчин, и то с тояги повечето, с коси, с какво друго? И не казва барем за България, ами ние, казва, сами, други не ни требват. А виж що говори Йосиф от Рапа!…
И все повече селяци се събираха да слушат Йосифа от село Рапа. Влязоха още неколцина от тях в четата му. Даде им маузерки и всичко, що е нужно и най-добро за четник, на първо място подковани опинци.
Дойчин тичаше по следите му. Знаеше какво върши, какво говори. Казваха му верни люде, казваха му всичко и същите селяци, които се събираха да слушат Йосифа, да гледат войводската му чанта. Дойчин познаваше своя район както петте си пръста, с всичките му пътища и най-малки пътеки, всяко село, всяка колиба, всеки дол и рид, всяка скала или горичка. Организационни работници имаше навсякъде, навсякъде имаше Дойчин и свои верни люде. Той самият с нарасналата си чета беше в непрестанно движение — едва ще се спре да пренощува в някое село или пък ще поседи на някоя хитро прикрита пусия, докато му съобщят, че Йосиф минал преди него през същото място или че се е отклонил по друга посока. По района ходеха и други Дойчинови люде, да следят и дебнат, на два пъти прати той люде и направо до Йосифа да го канят за среща, а Йосиф отговаряше с едни и същи думи:
— Ами ще се видиме, защо не. Ходиме по едно и също место, една и съща работа вършиме, се ще се видиме некой ден.
Чу се по едно време, че Йосиф преминал с четата си в съседен район, ала още на другия ден Дойчин узна, че не е излизал от района му. Така повече от седмица в тая гоненица и криеница, пък това не беше малко време за такава работа и на такова място. Гневът и омразата на Дойчин войвода стигнаха до последен предел, а научи той, че Йосиф от Рапа му се присмивал и се радвал премного на сполуките си.