постегнем.
Богдан Бобев се загледа някъде, черните му очи блестяха силно срещу светлината на ламбата. Едрите му ръце тежаха върху масичката, сложени там и сякаш забравени. Или това беше от умора. После той започна отново:
— Да, вие там с народа. Изгоре той във въстанието, реки кръв проле, страда като грешен дявол, люти зими прекара без покрив, без хлеб, пред никого не се оплака, никого не предаде. По работата си тръгна. И пак за оръжие ще мисли. Народът! И вие с него, даскалите. А ето какво е положението иначе, може да знаеш, но може и да не знаеш всичко — обърна той очи към Глаушев. — Отгоре, от север, напират все повече сърбите, отдолу, от юг, напират още повече гърците. За плячка. За земя, за живи човешки души. С оръжие и със злато. И пак върху същия този народ. С огън и меч повече, нежели със злато. Свиди им се златото. Народната кръв е по-евтина. Турците им помагат и си гледат сеир. Наша България… и тя себе си гледа най-напред. И в нея беснеят триста дяволи. Вие там, по Преспа, сте по-далеко, но и до вас ще стигне огънят. Ако не го спрем, ако не го потушим.
— И до нас се усеща вече горещината му.
— Как… как и до вас?
— Ами нали чуваме какво става. И после… Ние впрочем писахме на окръжния комитет за това… Сърбите се опитват вече и у нас, в Преспа. Пратиха учители, училище отвориха, отвориха параклис. Отскоро
е наистина, но… Опитват се да събират хора. Но и по-рано, преди въстанието, имаше в Преспа такава подкваса.
Бобев не чу последните думи на Глаушев. Дясната му ръка едва се помръдна върху масата, каквато беше едра и тежка:
— Ще ги изгоните. Веднага ще ги изгоните. Учителите. И чукнете некого от тех там, който много се старае.
По бледото лице на председателя нищо не се промени. Не повиши той и глас.
Замълчаха и двамата. После Глаушев заговори изтихо, с наведени очи, като да говореше сам със себе си:
— Казах… по-спокойно е там, по нас. Но не е, не е точно така. Народът… да, народът си е все същият. Като, като земята. Четите се възстановиха, а Марко Чендов не е и напускал района си. Селяните сами го потърсиха още веднага след въстанието, къщите им още пушеха от пожарищата. Да — той дигна сините си очи срещу председателя и продължи угрижен, със същия тих глас: — И все пак нещо се промени и още повече се променя. Горе най-много, сред нас. Дървото се люлее от ветъра от корен, но върхът му се развева и превива на всички страни. Това ми иде на ум.
Богдан Бобев спря тъмния си бдителен поглед върху лицето му, а Глаушев продължи:
— Такива сме ние всички: мислите ни далеко изпреварват нашите дела… това, което наистина можем да направим. Летят надалеко мислите ни. Ние, даскалите, загубихме страха си, страхопочитанието си пред организацията. Ние, даскалите, и всички, които се сметат за по-знающи. Или, още по-точно, всеки по своему, със свой ум решава работите на Организацията. И ние там, в Преспа. Често се караме. Карахме се, спорихме и преди, но сега нема ни страх, ни почит. Трудно се върви така вкупом, с една и съща обща идея. Всеки със свои мисли върви.
— Хм… — пробягна нещо като усмивка по въздебелите устни на председателя, но погледът му остана непроменен. Той добави: — Тук още повече. Ще видиш. Законът требва да се възстанови. Законът на Организацията. Той е един и не се променя. Иначе върхът, който се люлее и превива, ще изкорени и дървото.
Борис Глаушев нищо не отговори. Нямаше и време. В стаята влезе нов човек, веднага след него — втори.
III
В стаята се събраха петима мъже. И Борис Глаушев с тях. Познаваха го всички или бяха чували за него, за участието му във въстанието. Разговорът им започна, като да не беше преставал никога. Това бяха людете на окръжния революционен комитет.
— Е… Пак за същото. И днес пукотевици — каза един от тях с глух, но напрегнат глас, преди още да седне.
Той беше доста висок мъж с приподигнати, остри рамена и хлътнали гърди. Единственият българин в О., който носеше шапка за разлика от всички останали поданици на падишаха, които бяха задължени да носят фесове. Шапки носеха само консулите и други някои чужденци. Бобев едвам го погледна:
— Да. Пак за същото, Кибаров.
Кибаров захвърли в ъгъла на миндера край отсрещната стена широкополата си шапка и седна с дълбока въздишка. Той имаше гъста тъмноруса брада и оголяло, види се, от някаква болест теме, та изглеждаше много по-възрастен, макар да нямаше повече от трийсет години. Поел дъх, Кибаров продължи с още по-напрегнат глас и като да се гневеше, че гласът му беше такъв глух, изби и червенина по лицето му.
— Да, все същото, докато си счупим главата. Сега е все още за сметка на тези, които пращате да убиват. Ето и него са убили тази вечер, терориста. Жалко за добрите момчета. Те мислят, че гинат за Македония.