— Е, е, е — сякаш едвам сдържаше Йосиф голяматв си радост, — така ли се посреща гост!
— Гост… Гостът влиза през вратата, а не през плета, скришом и…
— Ами аз те търся секи ден, брате Дойчине, пък и от колко време съм тука?
— Брат ти не си ми. И бегаш от мене, криеш се. Знам аз сичките ти работи. — И с едно късо, рязко движение на свободната си ръка Дойчин рече остро, през зъби: — Сваляй оръжието! Сички там… слагайте оръжието на земята! Иначе ще ви избием до един! Хванати сте от сички страни.
Сега пак се промени лицето на Йосиф от Рапа, пристисна той скръбно устни и сякаш беше готов да заплаче, обърна пушката си с приклада към Дойчина, подаде му я, тъжно потрепера и гласът му.
— Земи… Земи пушката ми. И тегли в мене, ако искаш, веднага. Ето тука — тупна се той в гърдите. Сетне развълнуваният му глас изеднаж закрепна: — Но щезнайш, че аз не съм ти враг. Брат съм ти аз, а не враг. -Наведе се рязко (той знаеше, че трябва да действува бързо), сложи пушката си на земята, дръпна чантата, извади оттам сгънато на четири писмото на Орловски и го подаде на районния войвода: — На, прочети това нещо, и сичко ще разбереш.
Дойчин побърза да вземе хартията. После мръдна глава наназад, без да се обръща:
— Земи. Прочети да чуя.
Единият от четниците зад него пристъпи, взе писмото от ръката на Йосифа, разгъна го непохватно и спъвайки се едва ли не на всяка дума, прочете го гласно. И накрая: „… В нашия окръг се движи и Йосиф от село Рапа… Той се ползува с нашето доверие… Нашите войводи, ръководители… да бъдат внимателни към него и четниците му и ако се подчинява на Устава… да му се помага… въпреки че е дошъл от Сърбия. Ако ли пък се забележи и докаже… Секретар на О-ския окръжен революционен комитет: Орловски, №259…“
Четникът млъкна и дигна поглед към войводата си. Дойчин дръпна хартията от ръцете му — не вярваше на ушите си, искаше да види и с очи. Писмо, написано с едър, твърд почерк. Дойчин едвам можеше да се подпише, и то само с малкото си име; дотам спираше науката му. Но видя той тук и червения кръгъл печат на Организацията, на окръжния комитет. Познаваше го по-добре от писмото и повече му вярваше. Чу се и сговорчивият, подмилкващ се глас на Йосифа:
— Ти нели знайш кой е Орловски…
— Знам — отвърна глухо Дойчин, без да дигне очи от писмото.
— А… а — заекна, докато си спомни Йосиф, сетне добави бързо, услужливо: — Венчев, господин Симеон Венчев.
Дойчин сгъна писмото бавно, несъзнателно, борейки се с мислите си. Прости бяха тия негови мисли, но не можеше да ги разплете. Писмото беше едно, а това, което знаеше той, беше друго. Но ето в ръката му писмо от горното началство, с печат. Тия горе не знаеха ли що вършат? Трябваше да знаят и по-добре от него. Учени люде бяха и, кажи го, най-горно началство. Той трябваше да се подчини. Но…
— А ти — дигна той остър, гневен поглед към другия войвода, — ти чу ли докрай що пише тука? Подчиняваш ли се на Организацията?
— То се знай! Подчинявам се, как да не се подчинявам.
— А защо казваш на людете, че Сърбия ще ни освободи, че тука Сърбия ще дойде?
— Такова нещо не съм казвал. Казвам, че и Сърбия ще ни помага. Ето аз дойдох от Сърбия. Сърбия ми даде оружие и…
— А, не си казвал. Може да са ме излъгали — добави Дойчин с позаглъхнал глас. — С моите уши аз не съм те чул. Може да са ме излъгали.
— Ама, Дойчине… нема веке! Сърбия и България оз ще правят. Имам аз вестник от София. — Той намери бързо вестника в чантата си, подаде го на Дойчина: — Ето тука пише. Друг ветър духа сега. Братство, согласие.
— То си е нихна работа — рече колебливо Дойчин. — Нашата е друга.
— Друга, ама ето и Сърбия ще помага.
Заплетоха се още повече мислите на районния войвода. Само това, което знаеше той самият, му беше ясно, но другото го плашеше. Не можеше той да излезе и против Началството. Пратил бе писма за Йосифа, а отговор още нямаше. Ще прати пак, ще пита. Ще каже още еднаж и той какво знае. Но какво да прави сега? Сега какво да прави…
Сивите очи на Йосифа от Рапа между тесните им цепки блестяха силно, вперени в Дойчина. Бореше се и Йосиф с мислите си, бореше се за живота си.
— Да ти кажа и друго — рече той изеднаж. — Харно, че се сетих. Преди да дойда тука, в твоя район, видех се аз с Перета Тошев. Той също одобрява, стига, вели, да сте верни на Организацията.
— И Пере ли така вели? — попита Дойчин недоверчиво, но вече с друго, по-прояснено лице.
— Ами, ами… С него, с Перета, говорих, ето, като с тебе.
Щом и Пере… За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в Организацията нямаше. По-умен, по-чист. Ни Гоце, ни Даме. Всеки може да сгреши, Пере — никога…