— Къде е Алексо? Защо не идва?
— Нема го. Жена му рече, в града отишъл.
Обади се и друг от сърбоманите, като да искаше да се похвали, че знае по-добре:
— Ами! В града отишъл… Ей сега беше тука, низ селото, преди да дойдеш ти, войводо. С очите си го видех.
— Аха… — Усмихна се добродушно Йосиф, за пръв път тоя ден. И добави като на шега: — Нека дойде жена му вместо него. Да я попитам и аз за Алексо.
Изтича същият този сърбоманин и скоро се върна, след него вървеше Алексовица. Дребна, слабичка женица и още повече загубена в тежката, похабена вече селска носия. И кой знае защо, може би за да умилостиви войводата, повела бе тя и детето си, прехванала го бе с ръка през тесните му рамена и така се изправи на няколко разкрача пред Йосифа. Детенцето беше на около пет години, слабичко и то като майка си, с тънко вратле, което едвам крепеше главата му. Те с Алексо друго дете нямаха — родила бе тя още две, но бяха умрели мънички, И сега ето с него бе дошла, да умилостиви сръбския войвода, като знаеше, че Алексо не можа да избяга по-далеко, а се криеше под хамбара.
Погледа я войводата, погледа и детето й, както бе притиснато към нея, и попита изтихо, още по-добродушно усмихнат:
— Кажи, Алексовице, къде ти е човекът? Сички
дойдоха, целото село, само той не иска да дойде. Гордей се той много.
— Той, Алексо, в града отиде… — отвърна селянката плахо, но после храбро добави: — Нема го дома.
Все още се усмихваше Йосиф, святкаха сивите му очички, но не на лъжата на селянката, а се радваше в ебе си на играта, която бе решил да устрои. И започна… Повика с пръст помощника си, да дойде по-близу, му пошушна нещо на ухото. Помощникът се върна към четниците, както бяха наредени в полукръг наоколо, промърмори имената на петима от тях, които веднага се отделиха, сложиха ножовете на пушките си и обрадиха събраните там селяни от всички страни, да не може никой да се отдалечи. Йосиф незабелязано следеше с мижавите си очи какво става и като видя, че селяците бяха хванати здраво, обърна се пак към Алексовица:
— Е, Алексовице… Ще кажеш ли къде се крие Алексо?
Жената мълчеше. Дребното й съсухрено лице (а нямаше тя още ни тридесет и пет години) бе застинало в някакво недоумение, в страх и упоритост. „Какво искаш ти от мене, човече, какво ти е направил мъжът ми? Ти заради Мишко си дошъл с комитите, но Мишко го уби Дойчин, а не моят Алексо! Дойчин уби, сега и ти искаш да убиеш, какво вие така взехте да се убивате! Вчера едните, днеска другите. Мишко и Алексо,се караха, Мишко се писа сърбин, но никога не са мислили да се убиват, знам аз. А вие сега с Дойчина, като сте тръгнали с такова оръжие,… Аз нема да ти кажа къде е Алексо. Ти ще го убиеш. Дойчин — Мишко, ти — моя Алексо. Как ще ти го дам, ти- ще го убиеш. Нема да ти кажа къде е. Хич, по-добре не питай, ами пусни ме да си вървя…“ Тя попритисна още повече детето към себе си, никаква Друга мисъл не мина през ума й, но би продължила и би си казала: „Ти ще го убиеш Алексо, детето ми сираче Ще остане и аз сирота като него… Нема да ти кажа къде се крие Алексо! Ти ще го убиеш, ще го убиеш…“
Войводата, седнал на пъна, чакаше търпеливо, ала
не чака дълго. Знаеше, че мозъците на тукашните люде не работеха много бързо, но докога ще чака тая щура
жена да се двоуми? Усмивката угасна по лицето му и то
стана повече угрижено, съсредоточено, отколкото зло.
И незабелязано побледня, както беше широко. Той протегна ръка, сякаш да докосне жената, пък нели беше къса ръката му — махна с четирите си дебели пръста:
— Ела… Ела по-близу. Ела, мори, що се маеш! Жената потътра нозе изпод дългата си доземи кошуля, везана някогаш с шарки, а сега оръфана по краищата, пожълтяла, шарките й не могат да се познаят. Попривлече тя и детето си, но не се отдалечи много от старото си място. Сега страхът по лицето й беше по-голям. Тя каза:
— Студено му е на детето. Защо ни държиш още?
— Ела, ела — махна й той пак с широката си къса шепа.
Без да погледне дали селянката се е приближила повече, той подпря пушката си на дънера, дръпна жълтата си кожена чанта отпред, както беше с ремък през рамото му, порови се в нея и извади цяла шепа златни пари. Изсипа ги току пред себе си, направо на замръзналата земя, която бе започнала да овлажнява там, където се бяха допирали подкованите му опинци или прикладът на пушката му. Попридръпна се на дънера, сложи ръце на бедрата си с широко разтворени лакти и някак издалеко, с надебелял глас рече: