— Виждаш ли ги, Алексовице, тия пари тука яред мене… Златни пари, нема и да ги броя. Пълна ръка. Вижда ги целото село — посочи той с брада, без да погледне някого, и не сваляше присвити очи от селянката: — Ще ти ги дам сичките, твои ще бъдат. Ето пред целото село. На тебе тука, ама, по-право, на Алексо ще ги дам, стопанина ти. Иди му кажи, Алексовице, да излезе, да дойде при мене, да ме послуша какво ще му кажа, като по-стар. — И добави строго: — Вземи, мори, парите!
Жената не се помръдваше, макар за един дълъг миг очите й да останаха приковани в златната купчина. Лицето й казваше: „Ти ще го убиеш. Каквото и да говориш, каквото и да обещаваш, ти ще го убиеш. Алексо нема да вземе тия пари. Такава е омразата ви, нели го слушам що говори… Парите той нема да вземе и ти ще го убиеш. Аз също нема да ги взема. Защо да ги вземам, щом Алексо нема да дойде, нема да седне да те слуша какво ще му говориш…“
Досега селяните наоколо, и четниците също, стоЯха тъй, като по задължение или принуда, само по лицата на сърбоманите там имаше някаква радост или надменност, а по лицата на българите — повече страх, но всички чакаха да се свърши по-скоро това с Алексовица, която не искаше да издаде мъжа си. Сега, дали не от блясъка на златото върху тъмната, започнала да се размразява земя, всички наоколо като че ли се съживиха, размърдаха се, стълпиха се повече, занадзъртаха през рамената си. Жената не се помръдваше и гледаше току пред себе си със забити в земята очи.
Йосиф от Рапа скочи. Приближи се с широки стъпки към Алексовица, улови детето за ръчичката и го дръпна от ръцете на майка му, издърпа го до дънера, на който седеше преди това. Детето ни продума, ни проплака, види се от голям страх или просто не разбираше що става с него. То се поогледа с големи очи и като срещна погледа на майка си — там остана и неговият поглед. Майка му не го изпущаше от очи, но току поглеждаше и войводата, да види какво ще направи по-нататък. А той поогледа четниците и махна с ръка на един от тях да се приближи. В пояса на четника бе затъкнат дълъг ятаган високо стърчеше двуглавата му ръчка, закривеният му край се подаваше отдолу. Преди още да се приближи той, Йосиф дръпна ятагана му, който светна синкаво с цялата си дължина. Едва сега писна майката и се спусна да изтръгне детето си от ръката на войводата, а той викна:
— Хванете я бре, да не ми пречи!
Двама от четниците издърпаха женицата на старото й място, тя като че ли се смали още повече в ръцете им, та и замлъкна от безсилие. Войводата притисна върху дънера главата на детето и още повече се разголи тънкото детско вратле, дигна той ятагана високо, но се обърна пак към селянката:
— Слушай сега, мори, и харно си отваряй ушите! Шега нема да се шегувам. Ето: тука ти са парите — помръдна той с опинъка си долу, — а ето я тука главата на детето ти. Кажи къде е Алексо! Или пък иди да го извикаш, а? Ако кажеш, вземи си парите, вземи си детето и право вкъщи си върви. Ако ли не, ни парите Ще видиш, ни детето. Ей сега ще му клъцна вратчето като на пиле!
Жената гледаше детето си. То бе започнало да стенка, Да проплаква, да мърда с ръчички, като се опитваше да
махне широката ръка на войводата, която притискаше главата му върху дънера, мърдаше и с крачета, обути само с чорапи, и те скъсани, та мъничките му нечисти пети се виждаха; търкаше то зле обутите си крачета и като че ли не толкова от усилие да се изтръгне от грубата ръка на войводата, ами повече от студ върху твърдата замръзнала земя, едва разкаляна сега и от неговите малки стъпки. Алексовица чуваше тъничкия му гласец и на няколко пъти се опита да се приближи към него, да се откопче от ръцете на двамата мъже, тя виждаше дигнатия високо ятаган, виждаше тъничкото вратле на детето си, голите му пети, та и за това си мислеше сега — че му е студено с тия скъсани чорапи на замръзналата земя, а страхът му, болката му от притиснатата главица върху дънера беше в самото й сърце.
— Хайде де! — разклати ятагана Йосиф от Рапа, както бе го дигнал над детето. — Още ли ще те чакам, мори?
А тя:
— Пусни детето ми бре, изеднико! Него барем защо мъчиш!…
Тя гледаше вратлето на детето си и нищо друго не виждаше вече, чакаше всеки миг големият нож да падне върху него, виждаше дори и кръвчицата, която ще потече по дънера и… Чедо мило! Чедо мило! Чедо мило!