Обесиха селския ръководител на високия клон току над дънера, дето селският поп окачваше църковното клепало.
— Гледайте т сички! — дигна пушката си Йосиф, а бе се върнал и гласът му. — Ако до утре не отидете в О., при сръбския консул, сички, ето, като него! Гледайте го, хей!
Голите ръце на обесения стигаха до дънера и той се хвана за него, като да го прегърна. Четниците търкулнаха дънера по-надалеко, взеха го от ръцете му, да не се подпира. Голите ръце се провесиха до земята, по издутите гърди се виждаха едно до друго ребрата, под самата кожа, а отзад, по гърба, бяха полепнали една в друга кървавите отрезки. Кръв се стичаше по врата на обесения, в сплъстената му нестригана коса, по лицето, в затворените очи и скоро под него се набра пак широка локва.
Какво повече? Йосиф от Рапа не можеше да измисли нищо повече, не можеше да измисли по-големи мъки. Вече и малцина поглеждаха накъм обесения, селяците, та и четниците все повече гледаха настрана, гледаха и земята. Сърбоманският войвода изблещи очички срещу селяците, които бяха с Алексо:
-г Защо мълчите бре? Ще отидете ли в О., или няма да отидете?
Чуха се гласове от разни страни:
— Ще отидеме, щом… Е, ще отидеме в О., утре ще отидеме сички…
Някои от селяците и сега се спотайваха, но това беше общ отговор.
— А за Дойчина и българския комитет аз ще имам грижата — изпъчи се Йосиф от Рапа. — Не бойте се! Цела Сърбия е с нас бре!
Селяците мълчаха.
Какво още! Един по-досетлив от четниците се наведе пъргаво и събра в шепата си златните пари, които през цялото време бяха стояли на лъскава купчина долу, в нозете на четниците; никой не беше ги докоснал. Прибра ги Йосиф в кожената си чанта. Той замахна небрежно накъм обесения:
— Свалете го.
Алексо дишаше още, ребрата му играеха. Йосиф от Рапа го доуби с един изстрел на пушката си. И каза, но сякаш само на него, на мъртвия:
— Това за Мишко.
Зави сега Алексовица като диво животно, както ви преди немного време жената на Мишко. Събраха се жени сега при Алексовица, както преди това се бяха събрали при Мишковица. Оплакваха мъртвия на глас, но и на глас кълняха мъжката сила, мъжката вражда и жестокост.
XIX
Борис Глаушев закуси в стаята си, облече се за излизане. На чардака той подвикна на хазайката. Тя веднага се показа от кухнята, завита до ушите чак във вълнен шал, чиито краища бе мушнала в пращилата на престилката си. Винаги го бе срещала със засмяно лице, но от някое време, откакто започна това с Ангелика Милонас, тя се държеше към него свойски и някак съучастнически, радостна с младежките му радости.
— Закуси ли добре, даскалче? Облечи се по-топло, тая сутрин е много студено.
— Още може с пардесюто. Рано е за зимното палто… Дали ще можеш днес-утре да купиш едни по-топлички детски обувки… Аз… мене не ме бива за такава работа. Не разбирам…
Фотина го погледна озадачена и по-скоро от израза на лицето му, от сериозния начин, по който говореше за такова нещо.
— Ами да! Ще купя. На колко годинки е детето?
— Вече към три. — Той извади от джеба на жилетката си бяла меджидия1, подаде й я, очаквайки следващите й въпроси, но тя заговори друго:
— Много пари ми даваш за такива кондурки… Момче ли е, или момиче?
— Момче. Да имаш повече пари на ръка… ще вземеш най-хубави… — И сега той сам каза това, което тя би искала да го попита: — Те са за моя син.
Фотина едва ли не подскочи като да я боднаха с игла, промени се рязко и лицето й:
— Твой син! Та ти… женен ли си?
Тя не се реши да каже нищо повече, да спомене името на Ангелика, но извърна лице накъм прозорците на чардака, където бе жилището на девойката, после пак се обърна към него и лицето й сега беше строго. Той побърза с отговора си:
— Жена ми… не е жива. Умре… вече трета година. — Той говореше с хазайката си, но думите му бяха насочени към Ангелика, знаеше, че хазайката ще й предаде всичко, и бързаше да каже всичко, което трябваше да знае Ангелика: — Тя беше селянка. Убиха я
---
1 Бяла меджидия — турска сребърна монета.
турци през въстанието. Аз бех учител в техното село, тя беше много хубава и много добра. Остави ми това дете…
Лицето на Фотина пак се промени, стана тъжно, появиха се и сълзи в очите й:
— Горката… Горкото детенце, без майчица…
— Моята майка го гледа.
— Много скоро си я прежалил, учителе…
— Не. Аз… Не съм я забравил, но… тя е мъртва. Много ми е мила и сега, но тя е мъртва.
— Селянка… — започна тя пак да се връща към него с доброто си сърце. — Убили са я турци, казваш… Е, живот човешки… Ще купя аз хубави кондурки за синчето ти. Още днес. Да се радва милото, като си нема