майчица…
„Тъжни човешки работи“ — мислеше си Фотина. Но другото, Ангелика и… Така то ставаше забъркано и дори страшно. Фотина знаеше повече от него за чувствата на Ангелика, разбираше ги по-добре, виждаше ги по-ясно и от него, та и от нея самата. И сега, изеднаж — вдовец, вдовец с дете…
Борис виждаше тревогата по лицето на хазайката и пак си мислеше за Ангелика — тя как ще приеме тая непозната за нея страна в неговия живот. Защо бе мълчал досега? Питаше го негли и лицето на хазайката му. Той трябваше да каже още от самото начало, още когато влезе в тая къща — та това е много важно… вдовец! Още когато започна да се заглежда в него момичето, толкова младо момиче, то може би по-иначе… Може би нямаше да се интересува от него. Какво ли ще каже сега Ангелика? Той я бе измамил, не беше се разкрил достатъчно пред нея.
— Това е — каза Борис на хазайката си хладно, ала то не беше отговор и за Ангелика.
И току се върна в стаята си. Не се реши да излезе на улицата. Както всяка сутрин, Ангелика щеше да го посрещне застанала на балкона или на прозореца. Ще му се усмихне, ще му кимне за добро утро. От някое време те не се поздравяваха гласно, не влизаха в разговор на улицата, той не се спираше под балкона — съседите бяха започнали да се заглеждат в тях, да се ослушват в късите им разговори.
Защо ли бе мълчал? Защото… Не бе и помислял
да я мами, да се прикрива. Може би защото му беше драго да я среща у хазаите си, на улицата. Да си поговори с нея. Да вижда как го следи с все по-голямо любопитство, с жажда, която и тя самата не съзнаваше, с обич по-късно, която не се досещаше да скрие. Със страх, с момински свян, а после с широко отворени, ясни очи, през които гледаше младата й душа. С очи, които говорят, които се изповядват, копнеят, молят се, радват се и се възхищават. Драго и приятно му беше да го посреща сутрин с усмивка, да чака връщането му до късно, в тъмнината, да се взира в прозорците на неговата стая, застанала на балкона, забравила пълното гюмче в ръката си, забравила жаждата на своите цветя. Защо ли? Защото и той самият още от първите дни, когато дойде в тоя град, в това свое жилище, като я видя един път, искаше да я види пак, да я вижда всеки ден. Да чува гласа й, милите й думи на неговия език, които му звучаха още по-сладко с нейния непривичен, чужд изговор, лек, но забележим и още по-прелестен. Така ден след ден, и всичко това ставаше все по-хубаво, по-желано. От радостно желание се превръщаше в трепетно, дълбоко, силно вълнение. Превръщаше се в жива сила, която го правеше все по-нетърпелив, караше го сутрин да излиза по-рано, да се връща по-рано, да се връща понякога и без нужда, поне за няколко минути. Да, заради туй! Да, ще каже сега открито и пред себе си: защото обичаше Ангелика Милонас. И защото… защото и тя го обичаше.
Той и се боеше да не я загуби. Да не би тя да престане да идва у хазаите му, да престане да се показва на балкона, на прозореца, да престане да му се усмихва, да му кима със своята хубава глава. Сега той се боеше още повече, сърцето му замираше. Не беше чувал от нея нито една любовна дума, не беше чувал никакво обещание. Не беше й казвал и той любовни думи. Говорили бяха само очите им, светлината по лицата им, неясни звуци в техните ясни, прости, обикновени думи и поздрави. Прикритите им, макар и.нескрити вълнения. Тяхната плахост, но и тяхното нетърпение. И преди да дойде часът, който трябваше да дойде, който те и двамата очакваха със страх и младежки свян, той реши Да се открие пред нея докрай, такъв, какъвто беше, без измама, без премълчаване, нека тя да знае всичко за него и нека реши по-нататък. Часът бе дошъл за него, часът на признанието. Сега тя ще реши и за него, и за себе си. Би искал да й каже още нещо за мъртвата, за Ружа. Да й каже всичко. Ами…тя е мъртва, мъртва е от близу три години и това е най-важното. Той я обичаше и сега, той тъгуваше за нея, но тя беше мъртва. Мъртвите са някъде далеко, другаде, не където са живите. С живите остават само спомените за мъртвите, добри и лоши. За Ружа той имаше само добри спомени, тъжни спомени и това беше всичко. Детето им, но тя беше мъртва, а детето беше и негово, сега то е само негово. Какво друго трябваше да знае тя за Ружа? Това беше всичко. Ружа не можеше да застане между тях двамата, между тях живите. Между тях можеха да застанат само живите. Те всички ще кажат: „У, вдовец! С дете!“ Домашните й, роднините й, съседите. Ето даже и Фотина, хазайката. Може би и тя самата ще се смути, ще се уплаши, ще се отдръпне. Затова бе мълчал досега, затова бе премълчавал. За да не я загуби, от страх да не я загуби.