Борис излезе от стаята, изтича по стълбата. Забеляза, че Фотина не му се обади, не надзърна да го изпрати, както много пъти преди, както може би всяка сутрин. Той мина бързо долу през прохода, да излезе миг по-скоро на улицата, срещу дома на Ангелика. И може би още тоя път, докато тя още не знаеше…
Той я видя, преди да прекрачи прага на портата, и се спря там. Ангелика стоеше на прозореца, който бе отворила въпреки студеното време. Щом го видя, размаха една метла в ръката си и весело се засмя. Тя вероятно трябваше да прикрива по някакъв начин своите редовни причаквания от домашните си, от съседите, от минувачите и ето сега стоеше на отворения прозорец с метла в ръка — дошла бе да почисти стаята, отворила бе прозореца да я проветри. Ала докато го погледа един миг и му кимна за поздрав, лицето й отеднаж се промени, придоби тревожен, уплашен израз, веждите й се приподигнаха. Тя се бе уплашила от нещо, тя го питаше за нещо, но той не можеше да я успокои, не можеше да й отговори. Девойката се бе уплашила от необикновената бледност на неговото лице, но той не знаеше това. И когато, преодолял собствената си тревога, той също й се усмихна, промени се пак и нейното лице. И
Борис прочете по това любимо, хубаво лице същата светла радост от ранната среща, която са очаквали и двамата с трепетно нетърпение, същата взаимна сговорчивост, неясна, неопределена интимност и доверчивост, същата ласкаеща, окриляща преданост, в тоя ранен час, когато настъпваше нов ден. Сега ли съзна той колко необходим му е бил винаги тоя далечен поздрав в началото на всеки нов ден, след неговите тревожни нощи, след неговите нощни терзания? Не, така е било винаги, откакто бе срещнал момичето. И трябваше ли сега това да изчезне, да престане той да среща това лице, да го посреща отсега нататък само затвореният прозорец, опустелият балкон?
Тая сутрин срещата им продължи повече. Той не бързаше да прекрачи прага на портата. Все пак не можеше да стои там много дълго и най-сетне откъсна очи от лицето на Ангелика, чувствувайки с болка тоя път как о следеше тя нагоре по улицата, докато изчезна от погледа й.
В училищния двор Глаушев завари постоянната утринна забързаност. Прииждаха ученици и ученички, по-възрастните с книгите си в ръка, по-малките момчета с торбички през рамо и огромни за ръката им мастилници, зацапани с виолетово мастило, провесени на дебел конец между пръстите, в които стискаха щръкнали перодръжки, и само по някой по-наконтен ученик с униформата на гимназията наперено размахваше кожена чанта с лъскава ключалка. Прииждаха и учителите от двете училища. И така се случваше едва ли не всяка сутрин — отнякъде се появяваше Мария Йорданова, или близу пред него, или веднага след него, някъде наблизу по двора, рано заета със своите задължения като дежурна, някак много по-често, отколкото другите учители. Тя му бе казвала:
— Предпочитам да стоя по-дълго в двора, преди да влеза в тия душни стаи, препълнени с ученички.
Тая сутрин Йорданова направо го пресрещна. Облечена беше с топла зимна дреха до над колената, с дълга вълнена рокля и все така гладко сресана, страните й бяха поруменели от студения въздух. Огледа го с внимателен, дори угрижен поглед:
— Още ли с пардесю? При тия първи зимни студове човек лесно изстива.
Тя негли би посегнала да го позагърне в леката му горна дреха и това не би му изглеждало чудно. Той се
усмихна:
— Ние, мъжете, чак и когато остареем, имаме нужда мама да е близу до нас.
Йорданова го изслуша с видимо доволство и като че ли искаше да изкаже своето одобрение, но само кимна енергично. После се поогледа и рече с позатихнал глас:
— Жени от моята група ми казаха, че станало некакво предателство. Големо предателство. Има ли такова нещо?
— Аз нищо не знам.
Окръжният комитет бе възложил на няколко тукашни учителки да събират около себе си по-будни жени и да ги подготвят за помощнички на Организацията. Йорданова продължи, присвила тънките си вежди:
— Не можаха да ми кажат нищо повече. Слух некакъв… Злото бързо хваща корен.
— Ще видя…
Глаушев забърза към училището. Току пред вратата го спря Дяконов, който допушваше цигарата си, преди да влезе:
— Младите са като слепи. Виждат само това, което искат да видят и както те искат да го видят. Девойчето изгаря по тебе, а ти…
Глаушев го погледна недоумяващ, в следващия миг друга някаква неясна мисъл се мярна в ума му и той бързо се извърна. Срещна погледа на Мария Йорданова, която, види се, го бе проследила чак до вратата, а сега смутено наведе очи и продължи обиколката си по двора, сякаш внезапно си спомни за своето дежурство. Борис влезе в училището, без дори да погледне Дяконова, който се взираше в лицето му с примижали очи, побутвайки с влажен език залепената на устната му димяща цигара.