XX
Тая нощ окръжният комитет се събра пак в една от къщурките към южния край на града. Последен дойде Симеон Венчев. Влезе в стаята със запалена цигара в уста. Посрещнаха го с мълчание. На поздрава му кимнаха само Борис Глаушев и Гьоре Коцев, който смутено извади табакерата си, макар да държеше едващо запалена цигара. Венчев отиде и седна в най-отдалечения ъгъл срещу вратата. Преметна крак върху крак, изправи глава, пухна дим от цигарата си. Лицето му’ погледът му питаше: „Е?“
Не бързаше да заговори дори и Богдан Бобев, който никога не губеше време в колебания и нерешителност. Венчев премести присмехулен поглед върху шапката на Кибаров — сякаш му бе омръзнало да чака и вече търсеше каквото и да е развлечение. Ламаринената печка в ъгъла бе прегоряла — хазаинът не смееше да влиза и да я наглежда, — в стаята ставаше все по-хладно, та Стефан Кибаров седеше още по-упорито с шапка на глава. И наистина чудна изглеждаше шапката му между червените фесове по главите на другите — тъмнокафява, с широки разкривени поли, грамадна като разтворен чадър в малката стая. Странен и някак чужд изглеждаше и самият Кибаров между тия люде. Той бе седнал върху прост, малък стол, но личеше високият му ръст с дългите му кости, рамената му бяха отпуснати сякаш под тежък товар, брадатото му лице, бледо от безсъние и липса на вкус към сладкия залък, напрегнато от мисли, беше озарено от поглед, който всичко вижда, всичко знае, всичко разбира. Насмешливо го попоглеждаше Симеон Венчев, ала не се решаваше да го подразни, както много пъти преди. Срещу тях двамата седеше Борис Глаушев със скръбно до сълзи, измъчено лице.
Тишината в стаята продължи много, смущавана час по час от пушаческата кашлица на Гьоре Коцев. Наруши я внезапно почукване на вратата. Влезе млад момък с накривено фесче и къдрав перчем, приведе се към ухото на Бобев и нещо му пошепна бързо, с пресекнал Дъх.
— Да — рече гласно Бобев и лицето му помръкна още повече. — Добре. Нищо. Иди си на местото.
Момъкът излезе на пръсти, безшумно затвори вратата след себе си. И като че ли Бобев тъкмо това бе чакал, дигна тежък, мрачен поглед към Симеона Венчев:
— Получи се писмо от Дойчина. Ние го четохме. Ще требва да го чуеш и ти.
— Дай да го прочета и аз — посегна рязко Венчев, помаха с пръсти.
— Не. Ти ще го чуеш сега пред всички тук, дума по дума, а след това можеш и да го погледнеш, да го видиш с очите си. Да не кажеш после, че ние сме го писали.
— Стават и такива работи — усмихна се криво Венчев, но бързо добави: — Ако не вие, може други некои да са го писали. Но ще видим. Чети сега, щом така си решил.
Бобев бе извадил вече къс евтина хартия за писма, сгънат грижливо, разгъна го с бързи, точни движения на големите си ръце и на часа зачете:
„До Окръжния комитет. Аз веке три пъти ви писах за Йосифа от село Рапа и никакъв отговор не получих. Писах ви още като дойде Йосиф и влезе в моя район къде ходи що прави и що говори на людете. Отговор не получих на нито едно писмо и реших че вие като знаете подробно що върши Йосиф от Рапа и защо е дошъл чакате аз да се разправя с него. Сега казах на моя човек на тебе да го предаде лично господин Здравко това четвърто писмо и да не се явява пред мене без отговор от ваша страна. Гоних го аз Йосифа и без ваша заповед понеже аз съм войвода на този район и друг не може да ходи с чета, но най-после реших и да го обезоръжа со сичките му четници и да го изгоня или пък да го унищожа ако се противи. Най-после и на това останах като му пращах хабер да се махне, а той не искаше и да чуе и продължаваше своето. Аз вървех ден и нощ по дирите му момчетата ми капнаха и без сън и без залък хлеб по некогаш тука людете проплакаха от него и най-после хитрата лисица влезе в стъпица с двете нозе. Немаше да ми избега този път така бех го хванал ама той ми извади едно писмо с печата на Организацията и подписано от господин Орловски с очите си видех че ние да се държиме другарски с Йосифа макар да е дошъл от Сърбия и да му даваме път да му помагаме наш човек бил Йосиф. Сам Йосиф ми каза че се видел с Перета Тошев и господин Пере му казал стига да си верен на Организацията. А ти питам го аз верен ли си на Организацията и той ми рече: верен съм. Тогай аз му дадох път пущих го от ръцете си щом има такова позволение. И ето какво стана още на другия ден Йосиф слезъл право в село Дупки там аз убих сърбоманина Мишко, който в лицето ми каза че работи за Сърбия и знаех аз що върши отдавна
веке той подмами неколко къщи в Дупки да станат сърбомани и беше наш явен противник и най-сетне аз изпълних закона спремо него. Щом слезъл Йосиф в Дупки хванал селото събрал на мегдана сички селяни заградил ги со свои четници и сърбоманите там да се види силата му никой не можел да мръдне пък и трима от милицията беха с мене никой не можел да му се противи. Само селският ръководител Алексо не се явил при него. Йосиф хванал жената на Алексо и детето им на пет години детенце. Турил пред нея цела шепа наполеони златни взел й от ръцете детето и му сложил главата на дръвник с нож над него. Кажи къде е мъжът ти Алексо ако кажеш вземи парите ако не казваш главата на детето ти ще отрежа. Така ги мъчил. Жената не го издала но Алексо сам се явил пред него за да не погуби Йосиф детето му. Йосиф му казал пред целото село на другия ден още да дойдат сички там в О. и при сръбския консул и да се запишат за сърби да се откажат от нашето. Алексо казал ние от нашето не се отказваме и нема защо да се отказваме българи сме си от деди и прадеди. Тогава Йосиф от Рапа заповедал да го съблекат и жив да го дерат после го обесили с главата надолу. Гледайте го рекъл сички така ще ви дера ако не отидете при сръбския консул. После свалили Алексо и Йосиф го убил с пушката си. Това е за Мишко рекъл но Мишко аз го убих а не Алексо. Така е в Дупки ама Йосиф от Рапа сега ходи и по други села и съвсем се откри за сръбски войвода. С българския комитет и с Дойчина аз ще се разправям казва на селяните не бойте се. Сърбия е с мене. Така се покорява Йосиф на Организацията не се покорява ами с оръжие сръбско е излезъл срещу нея. На едни разправя за Сърбия други заплашва не сте ли чули казва за Алексо от Дупки трети бие и мъчи с пари се хвали а вчера чух че и в село Пресад убил двоица. Кара ги сички да стават сърбомани и който откаже яка му душа. Научих се че сега ходи с триесет души но ако е с триесет аз ще му излеза с шеесет и со сто люде има много но мене ме е повеке страх от неговите хитрости. Зима е веке некои от моите момчета требва и на почивка да отидат и на селските люде от милицията не им е лесно къщите са си оставили но аз съм решил още един път да го хвана и веке нема да го пусна пък и десет писма от вас да ми покаже и сам Пере Да е с него. Ясно е веке сичко и преясно Йосиф от Рапа