мене веке нема да ме излъже. Вие сега отговорете ми на това мое четвърто писмо за да знам че и на вас сичко ви е ясно. И ще кажа че Йосиф затова се изплъзна защото едни от нас едно правят други друго правят секой по свой акъл а нели за сички има един закон и Организацията е за сички. Да знайте повеке нема да пиша и книгата ни се свърши тука в планината и толкова сме писмени ние тука. Районен войвода Дойчин.“
Бобев млъкна. Но като че ли гласът му още звучеше под ниския таван, всички бяха все още заслушани в него, как изричаше дума по дума, как изрече и името на войводата Дойчин. Драсна се клечка кибрит. Симеон Венчев запали нова цигара и като че ли само той нищо не беше чул от простото писмо на войводата, не беше чул за Алексо, за детето му. Запуши нехайно новата си цигара, изправил спокойно, студено лице срещу всички там с големи, дръзки очи. Прошумоля и хартията — Богдан Бобев сгъна писмото и го задържа в ръката си, да се вижда то, да бъде пред очите на всички. Прозвуча отново и гласът му в малката стая — загледан пред себе си, той рече:
— Говори. Отговаряй.
— Какво — огледа се Венчев, после с рязък жест смачка току-що запалената цигара в мъничкия пиринчен пепелник. — Тук аз… на съд ли?
— Да, на съд! — скочи неочаквано Борис Глаушев и некои там се загледаха в него уплашени. Той продължи задъхан: — На съд за предателство! Одрали са жив човека заради българското му име, детето му на дръвника, а ти… какво, какво! Питаш. Сърдиш се. Да, на съд за предателство, господине!
— Спокойно, Глаушев! — махна пренебрежително с ръка Венчев. И продължи с твърд глас, с гневни очи: — Спокойно, младо момче! Че… ще те вържа.
— Безсрамник!
— Мисли що говориш. Ще се каеш. Какво сте се наежили всички! Йосиф от Рапа измамил Дойчина, измамил и мене, измамил и Перета Тошев. Предателство… Мисли що говориш, Глаушев! За такава дума аз…
— Слушай пък сега аз какво ще ти кажа — прекъсна разпрата Бобев, опрял поглед право в лицето на Венчев: — Извършил си своеволие, което наистина стига до предателство. Не виждаш ли? Преди известно
време дойде при мене един тукашен арабаджия и ми разказа как оттук е изпратено със знанието на сръбския консул от книжарницата на Джамбазович оръжие за Йосиф от Рапа. Той го е пренесъл с колата си до село Дупки. Ако ти, Венчев, бе съобщил на комитета за своите връзки със сърбоманите, със сръбския консул, ако не друго, поне навреме би разбрал с кого имаш работа. Ти всичко… зад гърба на комитета. Злоупотребил си като секретар и с комитетския печат, който ти бе поверен. И защо? Мене Глаушев ми каза, че си се срещал със сръбския консул. Загатна ми и ти, скарахме се тогава. Помислих си — щуротия, празна работа, направиха я и други, и Сарафов я направи още по-голема. И си мислех, ако наистина има нещо сериозно, Венчев нема да скрие от комитета. Понекога всички сме като улави. Требваше още тогава да ти поискаме сметка. А ти, Венчев, с нищо не можеш да се оправдаеш. И сега си довел вън тайфата си. Какво, да ни плашиш ли? Нема да ни уплашиш.