Кибаров сложи шапката на главата си и се готвеше да отговори, но Борис Глаушев го изпревари, втурна се пак към Венчев, та Гьоре Коцев се понадигна от мястото си, протегна ръка да го спре. Глаушев дигна юмрук срещу Венчев:
— Кого ще изринеш? Кой си ти? Да не мислиш, че ще те пазят тук твоите вагабонти! Аз ги изгоних!
Изправи се и Бобев:
— Глаушев… по-спокойно! Седни, седни.
— Не! Да излезе веднага, щом така му се заповеда! Комитетът ще го съди за безобразията му, а той… вън оттук!
Венчев неочаквано се усмихна, презрително подигна рамена. Стана също прав:
— Слушай, Глаушевче… Аз и тебе ще те оправя. Ще се каеш. — Усмивката изчезна от лицето му, той се обърна към Бобев: — Гоните ме… Добре. Ще си отида сега, но ще видим кой кого ще изгони. Аз не ви признавам за никакъв комитет. Баби и… побъркани!
Глаушев му стори път, сетне блъсна вратата след него. Върна се на мястото си и се отпусна на неудобния дървен стол, покри с две ръце лицето си, от което се бе отдръпнала до капка нахлулата преди това алена кръв.
XXI
Той се връщаше по тъмните, пусти улици на заспалия град като лунатик. Мярваше се от фенер до фенер, в бледите светли кръгове около редките фенери, с приведена глава, с отпуснати ръце, в тъмнината по-нататък се чуваха бавните му несигурни стъпки. Беше късно след полунощ и никъде не се забелязваше какъв да е признак на човешки живот. Изпокрили се бяха някъде дори и многобройните бездомни кучета, които иначе скитаха по всички краища на града. Откъм широкия прулом, който пресичаше близката планина на запад, духаше като през гигантска фуния бурен вятър, премиташе кривите, нечисти улици, тропаше припряно по разклатените порти, по недобре затворените капаци, свиреше проточено край кумините, опитваше се да угаси с мижавите пламъчета на уличните фенери. При тия шумове, при тия треперливи светлини тук и там градът изглеждаше още по-безлюден, нощната тъмнина — още по-непрогледна. Борис Глаушев нищо не виждаше, нищо не чуваше. Не усещаше и вятъра, който облизваше лицето му с леден език, пронизваше тялото му през леката връхна дреха. Едва когато се приближи към портата на жилището си, той сепнато подигна очи към къщата насреща, към жилището на Ангелика. И пак наведе поглед, сякаш предварително примирен. Вратата на балкона беше затворена, затворени и тъмни бяха всички прозорци на къщата. Той не се учуди на това, не се и натъжи повече в неизразимата тъга, която го бе обладала. Мярна се мисъл в съзнанието му, че тоя път Ангелика нямаше да се покаже, нямаше да го посрещне. Вече и не погледна нататък.
Той мина безшумно през къщата, едвам проскърца някаква дъска по дървената стълба и горе, по чардака, безшумно затвори и вратата на стаята си. Винаги тъй, за да не буди хазаите, а сега — по навик. Машинално запали и ламбата върху кръглата маса сред стаята. И отеднаж видя там, до ламбата, чифт мънички, детски обувки. Високи, с редица кръгли копчета, с бяла, пухкава кожичка по горния им край. Той забеляза всичко това още с първия поглед, трепнало бе сърцето му от обич към детето, към мъничкия син. Едновременно с тая бърза тръпка на сърцето светна и мисъл в ума му: „Сега Ангелика знае… за детето ми, за Ружа. Хазайката не е пропуснала да й каже, преди още да е купила обувките.“ Това беше като светла искра сред мрачното брожение на всички други негови миели тая нощ, в огромната скръб, която го потискаше, която го смазваше. Той взе обувките в двете си ръце, .сякаш да ги погали и с двете си ръце, но после бързо ги остави на масата. Това с детето, с тия мънички обувки беше ясно, беше лично негово. Имаше в него стара скръб, стара болка — за Ружа, — но дали не беше започнала да поолеква, да се превръща в спомен, който ще стои приспан и само от време на време ще се пробужда за няколко мига? Ясно беше и с Ангелика Милонас. Тя не го посрещна тая нощ и той не се учуди на това, очакваше го, макар в същото време да се прокрадваше в съзнанието му мисъл, че беше вече много късно в тая студена, бурна нощ, че се бе случвало и преди да не го посреща, те не бяха се уговаряли, тя не беше му обещавала да го посреща винаги при неговите късни нощни връщания. Но ясно, ясно — момичето бе мислило, бе вярвало, че се среща с млад, свободен мъж, и може би е мечтало за хубава дружба, та и за женитба, а отеднаж узнава, че тоя млад мъж е вдовец и при това с дете. И ако привързаността, която му бе показала Ангелика Милонас, е била обикновено увлечение на момиче, което е мечтало да се омъжи щастливо, за такова плитко увлечение вдовството му наистина би могло да бъде сериозна пречка. Още повече за близките на момичето. Може би Ангелика само се е уплашила пред тая пречка и ако… Ако тя и утре не се покаже на прозореца или на балкона, тогава… И може би по-добре, щом… Времето ще помогне и тук, ще остане и тук един сяемен, навярно и болката на едно