Двата светнали прозореца отеднаж изчезнаха. Лека нощ, Ангелика!
XXII
За коледната ваканция Борис Глаушев се върна в Преспа.
Затвореното ландо, с което трябваше да пътува, чакаше в двора на един от ханищата на О. Глаушев го видя още от широко разтворената порта на хана и побърза през двора. Закъснял бе малко от уговорения час. Трите коня бяха вече впрегнати, макар все още със зобници на муцуните. Двата гюрука бяха дигнати, но и двете врати на ландото бяха отворени. Тая сутрин бе изгрял досущ пролетен ден след първите зимни студове тая година. Слънцето се бе издигнало високо по ведрото, светнало небе, изостаналият сняг по покривите бързо се топеше, от всички покриви се стичаше снежна вода на едри капки. По калния двор на хана сред купчини влажен тор блестяха жълти локви от вода и конска, остро воняща пикоч. Глаушев бързаше, но трябваше да стъпва внимателно по засъхналите от слънцето камъни на окаляните и разбити калдъръмени пътеки през двора. Не се виждаше и ландонджията при готовата за тръгване кола, но трябва да беше някъде наблизу.
Борис се спря до колата с куфара си. Вътре бяха седнали вече трима пътници — белееха се лицата им, червенееха се фесовете им под сянката на дигнатите гюруци. Борис попита:
— Това е ландото на Пецако, нали? Единият от пътниците, който се бе разположил на задната седалка заедно с друг пътник, стана бързо, сложи на отсрещното празно място пълна догоре шарена торба и скочи вън, като разлюля цялото ландо:
— На Пецако, даскале. Заедно сме, а? Дай… дай а качиме куфара на капрата, а ти.влизай вътре, ето ука, отзад, по-сгодно да ти бъде, пък аз срещу тебе.
Борис се подръпна:
— Не, защо… Аз съм… Ти защо ставаш от местото си, аз ще седна насреща.
Пътникът беше нисък, тунтарест, над тридесетгодишен мъж, с алени, дори възморави бузи, учудващо подвижен със своите къси нозе и ръце. Борис го познаваше — беше махаленски бакалин в Преспа, — неговата услужливост му се видя прекалено угодлива и не искаше да я приеме:
— Къде е Пецакот? Той ще тури куфара, дето требва.
— Тука е. Се ни кара да бързаме, пък… Нели знайш: ландонджиите винаги тръгват, когато те си искат, а не… Ей го, е! Иде. Качвай се, даскале!
Той едва ли не насила настани Бориса на своето място на задната седалка, а той самият седна насреща с пълната торба в скута си. Кочияшът все още се бавеше; чуваше се само неговият звучен, дори гръмлив глас ту по-близу, ту по-далеч от колата, свали празните зобници от муцуните на конете, донесе кофи с вода, сетне пак се изгуби някъде. Четиримата пътници седяха търпеливо в затворената кола — рамо до рамо, коляно до коляно. Другият на отсрещната седалка беше също преспански търговец, Глаушев познаваше и него, те и двамата насреща бяха люде, които… си гледаха работата. До него пък надире седеше мълчаливо загледан пред себе си непознат човек. Изпод разкопчаната връхна зимна дреха на непознатия се виждаше костюмът му от хубав европейски плат, но вече доста износен, на жилетката проблясваше тънка сребърна верижка за часовник. Бледото му, меко и като че ли подпухнало лице беше цяло премрежено с гъсти, ситни бръчки. Бакалинът насреща не мълча дълго — от склонност към всякакви разговори и съЩо от нескрито желание да се хареса на учителя.
— За Божик, а, даскале… — засмя се той с едри бели зъби и като да беше прещастлив, че Глаушев се връщаше в Преспа за празниците. — Ето и ние с Милана — побутна той с лакът съседа си — позакъснехме в О., пък сега бързаме да се върнем. Едно да земеш, друго да земеш, сега, за празниците, и по-лесно се купува, и по-лесно се продава. Нели сме ние в махалата, не сме в чаршията, фамилията1 ми седи на дюкяна, не съм го затворил, ама като съм си аз там, на местото, се си е друго. Жената, да прощаваш, се си е жена. Като теглиш, казвам, гледай към мющерията да се наклони, за да се радва и пак да дойде. А тя гледа на косъм да е равно и понекогаш от много мерене и един грам по-малко ще даде. Нашият човек пък, каквото земе, и вкъщи ще го премери, на своето кантарче. И ще ти дойде: „По-малко си ми дал.“ И на комшиите ще се оплаче.