Виждаше се, непознатият беше евреин. Българският му говор беше объркан и.като че ли турските думи в него бяха повече от българските, а и подпяваше той на шпаньолски. Макар да заговори така отеднаж и за такива най-важни работи, лицето му никак не се промени и гласът му беше тих, равен. Не въртеше, не клатеше глава, малките си сухи ръце бе сложил в скута спокойно, с едва преплетени пръсти и само от време на време попримижаваше с натежали, набръчкани клепки, сякаш му пречеше слънчевата светлина. Борис живо се извърна към него:
— Е, да. Моят баща има добри приятели евреи. Евреинът продължи загледан в колената си:
— Вие, даскал ефенди, като учен човек знаете, Библията е наша книга. Вижте какво пише в нея за нашия бобожи народ, за нас, евреите. Избрал ни е господ за свой най-мил народ, а ни е белезал со знак и ни е разпилел по целия свет. Проклел ни е да се скитаме и никъде да не можем да хванем корен. И как, щом еднаж сме изоставили своята земя… Не знам дали това е поради наши големи грехове, тоя гнев господен над нас, но най-достойните между нас го приемат като изпитание, да служим на господа и с тия наши сълзи и мъки тука на земята. Ние немаме приятели, а имаме само врагове между другите милети. Ограбват ни, гонят ни, та и в името на Христа, най-кроткия човек, който се е раждал досега между човеците, а и той е евреин.
— А, а… Евреин — намеси се бакалинът. — Щом е евреин, вие защо не сте християни като него?
Сега вече съседът му съвсем видимо го смушка с лакът, а евреинът не му и обърна внимание, не пресече и приказката си, като да не искаше да знае дали някой го слуша, или не го слуша:
— В какви мъки сме живели — пише в Библията, а колко още мъки сме виждали, това никъде не е писано. И така ще бъде докрай. Така е с нас, така е, кажиречи, и с вас. Вие тука сте под чужда воля, а царството ви е малко. Не можа да ви прибере сичките. Вие сте най-многобройният милет по тия места, но и враговете ви са много. Сички около вас са ваши врагове, а най-големи врагове сте си вие сами на себе. Голема е силата ви, но не можете да я сложите на едно место, да тежи цела на едно место. Силата ви е голема, альбуки1 акълът ви е по-слаб. Во вашите книги пише, имали сте цар некодин баша, Бързал пет пръчки в един сноп и казал на петимата си синове: „Докато сте като тоя сноп, никой не ще може да ви пречупи.“ А те, щом умрел баща им, на пет страни се пръснали. Това ви е на вас проклетията, както е над нас божият гнев. Праведен народ сте, но ядете сами себе си и другите ви есапат за лесна плячка. И още един голем кусур имате: верата ви е слаба. Верата ви в бога и… Ето, нашият човек тука — помръдна той глава накъм бакалина, — кръсти се, пък от мене иска позволение.
---
1 Алибуки — обаче
— А вие евреите… немате ли кусури? -навъси се бакалинът, при все че тая сърдита маска никак не подхождаше на алените му бузи.
— Ние ли? Как да немаме кусури! Големи. Омразата на другите към нас е и по наш кабахат. Ние и сами се есапиме за божи милет, пък те сичките милети са божи. Немаме смирение и се навираме в очите на другите. Аз казвам на мнозина наши: „Защо не бръснете брадите си и не махвате тия роби до петите? Облечете се и се носете както другите люде в тая земя.“
— Аха, аха! — не можа да се сдържи сега в голямата си радост бакалинът. — В наша Преспа евреин не може да вирей. Децата се по него и го замерят с кръстове, направени от пръчици. А той — дим да го нема, откъдето е дошъл. Но тебе, ефенди, никой нема да те познае. Само говорът ти, но… ти гледай повеке да си мълчиш.
— Ти мене не гледай, чорбаджи. Аз от кръста не се плаша. Като говоря сега толкова много, то е повеке за вас. Ние тука, в Македония, сме на ваша страна. И така, най-после, лафмухабет да става, пътници сме.
— Не, не — посегна сякаш да го докосне Борис Глаушев. — Говорете, ефенди. Да видим другите що мислят за нас. Умна е приказката ви, колкото и да ни е горчива.
— Евала1, даскал ефенди. Аз… и за вас, но и за нас също. Имаме си и ние големи кусури, сички ги имат. Голем хаир е човек да знай кусурите си. Искам да ви кажа още нещо и белки ви е от полза, както е на нас от полза. При тоя гнев господен, който тежи на главите ни, имаме ние три неща, които ни крепят. Където и да е, евреинът помага на евреина и се държи за него.
---
Евала — благодаря.
— Помага, помага — намеси се пак бакалинът. — Помага, ама ето в О. между евреите има най-големи сиромаси, а и най-богатите са пак между евреите.
— Това, да има богати и сиромаси, пак е по божа воля, чорбаджи. Но аз първо на евреина ще дам работа и после другиму. На евреина ще помогна най-напред и от софрата си ще отделя по нещо. Имаме ние и яка вера, една и съща за сички, и с нея се държим помежду си, в едно се държим, при все че сме разпилени по целия свет. Верата ни държи в едно и ни крепи. Дори когато вземем друга вера, от старата еврейска вера не се отказваме. Тя, верата, не иде само от името на бога, Йехова, Христос или Мохамед, тя е в целия живот на човека. Как живей човек и що върши, по това можеш да познаеш и верата му. Имаме ние, евреите, още едно нещо: познаваме силата на парата.