— Аааахаха! — засмя се от сърце бакалинът, та едвам събра душата си: — Папаричките, а! Така, така, ох, така! Знам аз… Любите вие паричките и знайте да ги печелите. Никой като вас, бога ми…
— Не се смей, чорбаджи! Парата е голема сила. И ние не толкова за парата, а повеке за силата й. Ние немаме ни държава, ни цар, ни топове, ни аскер. В парата ни е силата срещу силата на другите. Ние с парата срещу другите. Сички обичат паричките. И ти също, чорбаджи.
— Охо!
— Но ето как знайме да ги печелиме ние. — Той помълча малко, примижал с очи, види се, искаше да си спомни нещо, а иначе и досега нищо не беше се променило по лицето му, в цялата негова външност. Как не се уморяваше тоя човек да седи така толкова дълго,едва ще помръдне с два пръста на ръцете си, както бяха сложени откога още в скута му? Той продължи: — То не може с лакомия и по-малко с лакомия, може да се задавиш, а повеке с акъл и мурафет. Дойде при мене ваш един, българин. Имам, вели, педесет лири злато, ама нищо не мога с них, вземи ги, вели, в твоята работа търговия да въртиш, колкото ми отделиш като файда за мене, благодарен ще ти бъда. Е, като не може да работи с них, под файда да ги даде, ще вземе по десет на стоте, нека бъде по двайсет, а може некой и да го завлече. Да му дам по двайсет на стоте, ръката ми ще целува.
Аз пък с мои още педесет алтъна в работа ги турих. И го научих той да я свърши. С тия наши сто лири спечелихме още сто, такава беше работата, късметлия. Разделих аз кяра на две половини: педесет за мене, педесет за него. Мурафет, ама и закон има в тая работа. Който го знай, се с късмет ще му върви. Лакомията затваря очи н не виждаш къде стъпваш. Хелбете, секой човек може да сгреши, но лакомията може хептен да погуби човека.
— Нема по-хубава вера от християнската вера — каза неочаквано и строго другият преспанец насреща. Той бе мълчал през цялото време със студено, дори презрително лице и, види се, бе мислил и дебнел как да нанесе на евреина съкрушителен удар. Умът му, изглежда, не беше много бърз, той върна разговора назад — там, където бе заседнала собствената му мисъл, — и не можа да каже нищо повече. Умълчаха се спътниците му да го чуят по-нататък, а той се загледа горделиво в Бориса, извърна се към съседа си със същия поглед: дадох ли му да разбере на тоя яудия1!
Евреинът го попогледна едва, поколеба се и рече изтихо, загледан в ръцете си, както бяха в скута му:
— Големите вери си приличат. Сички искат да приближат човека до бога. Не е най-важното во верата, по-важно е как човек изпълнява своята вера.
Той вече не продума. Все гледаше някъде навън от колата или в скута си, дето тънките му пръсти току помръдваха, сякаш да задържат неговото внимание.
Умълча се и бакалинът, а съседът му по едно време току се полюшна напред, поразен от внезапна дремка.
Мълчеше и Борис Глаушев, понесен от своите мисли, в които се преплитаха думи на евреина. Според мислите на евреина вървяха и неговите мисли.
В подножието на една стръмнина кочияшът спря ландото, скочи от капрата, отвори една от вратичките:
— Ееее… Да походиме сега малко тука! Да поо-лекне на кончетата!
Слязоха и четиримата пътници, а бакалинът — е торбата в ръцете си. Те се пръснаха по пътя, който пълзеше по стръмнината нагоре. Звънчетата подрънкваха все по-назад, трите коня тътреха бавно нагоре празната
---
1 Яудия — евреин (презрително).
кола, кочияшът пристъпваше край тях едваедва, с ръце отзад, с ненужния камшик под мишница. Така слизаха те на няколко места, където пътят беше по-стръмен. Спряха се и на едно ханче някъде по средата на пътя, кочияшът обядва предълго, пи глътка по глътка виното, което му поръча Глаушев, пои конете с вода.
— И тука така — оплака се бакалинът на Бориса. — Той когато рече, тогай се тръгва. Аз пък дюкяна съм си оставил…
В Преспа ландото влезе късно следобед. С трясък и звън кочияшът размахваше камшика над главите на препускащите коне и викаше с гръмкия си глас:
— Дедеде!
Би помислил човек, че Пецакот все с препускане взема пътя от О. до Преспа.
XXIII
Събраха се и четиримата в затоплената готварница — старите Глаушеви, Борис и неговото синче на колената му. Лицето на Ния Глаушева беше озарено от едвам доловима усмивка — в очите й, все още живи, будни, по устните и, останали възрозови и на тая й възраст, макар и поизтънели — бледа следа от някогашната й необикновена хубост. Тя бе казала вече приветствените думи и повече за детето — да зарадва завърналия се баща, да похвали мъничкия пред него, колко е умен и послушен. Сега тя само попоглеждаше тримата мъже, които бяха седнали близу един до друг, малкият Бойко в скута на баща си — нека се порадват един на друг, а нейна грижа беше бъднишката баница и постните бъднишки гозби, които къкреха на огнището-