— Ами да! Това сърбоманско гнездо в Преспа требва да се унищожи.
— А турците? Преди, когато водихме разпрата с Патриаршията, те понекогаш клонеха и на наша страна, но сега не е тъй.
Широчката готварница с прозорец откъм задната, северната част на къщата започна да се изпълва с мрак. Огънят в огнището грееше по-ярко, затрептя бледа светлина от него и по отсрещната стена. Ния запали ламба и я окачи на мястото й на стената. После се зае да храни малкия.
— Ами нема ли и той с нас… — обади се Лазар. — Бъдни вечер е.
— Мъничък е той още — отвърна Ния. — Не ще изтрай. Ето и сега още очите му са се смалили за сън. И нели чакаме Дона…
Лазар се обърна към сина си:
— Поканихме за тая вечер Дона Крайчева, братовчедката ти. Там у них се същото. Пълно с люде, сиромашия голема. Спирко Крайчев, баща й, веке никак не го бива с неговия терзилък. Редко да му донесат работа, пък и здравето му… Целата им къща на ръцете на Дона. Поканихме я да се видите, пък и на нея да й е по-весело тая вечер. Се същата си е Дона. Още не може Да прежали мъжа си.
Като излезе Ния с детето на ръце, за да го приспи в съседната стая, в преддверието вън се дочу и гласът на Дона Крайчева.
Не след много време седнаха и четиримата на бъднишка трапеза. Ния спази всички обичаи за тая вечеря преди големия празник: и с гозбите, и с реда на трапезата, и с другите стари вярвания за живи и мъртви. Така искаше Лазар — колкото повече старееше, все повече държеше на старото,по-често се връщаше към предишния си живот. И все някой стар спомен ще разкаже или за пример ще посочи някоя случка или приказка от далечно време. Самата Ния спазваше обичаите заради хубавото в тях, заради хубавите знаци в тях, заради хубавите думи и благопожелания, които вдъхваха добри мисли и добри надежди за здраве и живот. Тя си оставаше и сега във всяко нещо по-млада от Лазара. Повече помнеше, по-досетлива беше и мислите й вървяха все по-напред. За много неща, особено във всекидневния живот, той и сам вървеше все повече подир нея. Някак повече се привърза, прилепи се като дете за полата на майка си. За много неща нея ще попита, от нея ще поиска съвет и подкрепа:
— Какво ще кажеш, Нийо…
И нуждите му ставаха по-многобройни — много неща вече не можеше да свърши сам или не се сещаше кога и как да свърши. Дори имената на най-близки люде понякога не можеше да си спомни отеднаж и тя ще му ги припомни. Иначе, в мъжките работи и за всяко по-важно нещо, Лазар Глаушев си оставаше същият. Той още държеше житарския си дюкян, а за народните работи все още беше първият човек в Преспа, при все че се държеше по-настрана, откакто по-млади от него люде и вече много по-млади бяха излезли напред. Колко пъти те до него ще дойдат да се допитат и ще искат неговото одобрение. Лазар Глаушев беше като живо знаме над главите на всички в Преспа и с целия си досегашен живот, и с образа си също. Неговият живот беше по-назад и затова той често се обръщаше назад, но големите неща в човешкия живот остават за людете много по-дълго важни и необходими, не според тяхната възраст.
И сега Лазар колко пъти ще подигне очи към Ния, както бе седнала срещу него на трапезата. Или във връзка с общия разговор, или пък да поиска нещо. Самият неин образ все още привличаше погледа му — то се знай, не с такива мисли и чувства, както далеко преди, на млади години. Той имаше някаква нова нужда, нова жажда на душата да среща погледа й, да докосва с поглед лицето й, а понякога ще хване, ще притисне топло ръката й. В тая негова потребност беше и навикът след толкова години задружен живот, но беше и нова негова обич към Ния — по-спокойна, по-проста, по-трайна. А и драго беше на сърцето му да я погледне само за една тиха, смирена радост, както кога човек дига на залез очи към ведрото и чисто, успокоено небе или когато внезапно се върне към някой хубав далечен, пречистен от времето спомен. Но той виждаше и сега по лицето на жена си, в нейния поглед, по ръцете й, в движенията й следи от онова, което годините бяха й отнели, виждаше ги по-ясни, отколкото бяха всъщност, както
ги виждаше и в спомените си. С времето Ния Глаушева бе поотслабнала, но така тялото й бе придобило някаква лекота, която правеше и товара на годините й по-лек най-напред за нея самата, забелязваше се това и в движенията й, все още доста сигурни, меки, гъвкави. При старческата бледност на лицето й, на гладкото й чело, обградено с венче от сребристобяла коса, която се подаваше изпод черната кърпа, кожата й изглеждаше още по-чиста и понякога дори прозрачна; не бяха много и бръчките — тънки чертички около очите, край устата. Ясни следи от нейната някогашна хубост бяха живите й очи, макар и пооткроени, засенени от кротка, мъдра скръб, беше също все още младият й, топъл глас, макар и позатихнал, бяха запазените й зъби, та устата й не беше хлътнала, не зееше празна, както беше с повечето жени на нейната възраст, особено с тия, които на младо време са прекалявали с живачни мазила и всякакви други отрови.