Тъкмо край Ния личеше още повече разрушената, макар и толкова ранна младост на Дона Крайчева. Дона тъкмо навършваше двайсет и три години, а като да беше вече зряла жена, преживяла и отминала всички радости, всички тревоги и вълнения на човешката младост, което впрочем беше и самата истина за нея. Любила бе, родила бе, преживяла бе и смъртта на своя любим, на детето си. Сега живееше със сенките им и нямаше воля да потърси нови радости за себе си. Това не беше от упорита, пресилена привързаност към умрелите, а защото бе преминал опустошителен огън през нейното сърце и не идваше отникъде друга, по-голяма сила да съживи в него любов и жажда. Може би беше още много рано за сърце като нейното, за обич като нейната и Велко Скорнев, мъжът й, бе такъв човек, че оставаше все още жив в мислите й, в спомените й. Тя бе казала еднаж на дядо Павле Локвенец: „Един беше Велко Скорнев…“ Един беше за Дона Крайчева мъжът й Велко Скорнев, една беше нейната обич, завинаги оставаше може би и нейната скръб. Има такива човешки сърца…
Какво оставаше за Дона след убийството на Велко, след като зарови тя и първата си рожба в земята? Оставаше работата й. Тая година тя едва ли не насила бе преместена за учителка в града. Не можеше да се раздели с Рожден и людете му, с родната къща на Велко горе, на високия скалист рид, не можеше да се откъсне от гроба на Велко, от мъничкия гроб на детето си. Намеси се Лазар Глаушев заради нея и заради бащиното й семейство в Преспа, намеси се най-сетне и комитетът и тя трябваше да се подчини на една негова заповед. Общината й определи по-голяма заплата при нейното незавършено образование, за да може да прехранва много-числената бащина челяд, а тя се предаде с голяма ревност на своята учителска служба. След като стоя като организационна ръководителка в Рожден, комитетът и в града я въведе в своята работа — тя водеше две женски групи в Преспа и беше първата жена в тоя град, която присъствуваше понякога дори и на комитетските заседания. Връщаше се в бащината къща само за да пренощува в малката си стаичка заедно с една от сестрите, че нямаше къде да се побере голямото семейство, а иначе ще я намериш в училището или сред жените от нейните две групи. Работа, работа… Какво друго оставаше на Дона Крайчева? В работата й сега беше целият неин живот.
Посъживи се Борис Глаушев на бъднишката трапеза. Разговорът му със стария не го насити напълно, ала останаха в паметта му бодри, мъдри думи. Близостта на майка му, нейните деликатни докосвания, гласът й, непрестанната й грижа около него, веселата, макар и сдържана тържественост на самата трапеза, сложените там домашни празнични гозби все повече го връщаха към предишния му живот, та О. с тамошните му грижи и тревоги оставаше по-надалеко. Още повече го съживи и ободри присъствието на Дона. Смалила се бе тя през последните две-три години, стопила се бе от горест, рамената й се бяха изострили като на невръстно още момиче — тя напомняше някогашната Дона, която за пръв път се качи на кон и старият Даме Скорнев я поведе към планините на Железник, към далечния Рожден. Строгото, тъмно облекло изтъкваше още повече бледността на тясното й лице, на малките, нежни ръце, които се докосваха леко и някак неусетно до предметите. Тих, равен беше гласът й, негли тя с нищо не искаше да привлече вниманието на другите, да покаже себе си, но не можеше да скрие светлината в младите си, макар и доста хлътнали, изплакани очи, тлеещия в тях огън или някаква постоянна, упорита мисъл. Дона не можеше да заличи тия външни белези на своята младост, нито дори със скромното си облекло, но по-лесно прикриваше понякога своето постоянно душевно състояние с една сдържана веселост и шеговитост, в която сама тя като че ли не участвуваше, чуждите пък люде предпочитаха да се заслушват в шегите й, вместо да й оказват съчувствие за нейната несрета.
Още с влизането си тя се обърна най-напред към Бориса:
— Дотичах да се видиме, че ти може и веднага да си побегнеш. Като свикне човек да живее в О., такъв голем град, може и да не му харесва вече Преспа. Пък и вуйна Ния тая вечер ще покаже делото си изкуство. За Бъдник, но повече за синчето си. И ние покрай него, а, вуйко Лазаре… Обичаме си всички по-сладко залъче.