— За Божик — тъжно се усмихна тя — татко се надеваше да му донесат да направи некоя нова дреха. Донесоха му пак да преправи от старо ново, от пробитите беневреци на бащата беневречки на детето. Да поизкърпи нещо. „Не правят веке людете нови дрехи, казва, осиромаша народът.“ Казваме му да се научи по модата да шие, а той: „Каква мода? Новата дреха си е нова. Ама ето и ти, Доне, не даваш аз да ти шия новите дрехи. Баща ти терзия, а ти при други терзии отиваш за нови дрехи.“
— Стар човек е той веке, Доне — въздъхна Лазар Глаушев.
— Да. Но винаги си е бил слаб и все уплашен от нещо. — И тя пак се опита да се пошегува: — Да знаете само как се бои от мама!
— Хм… Ние сички се боиме от жените. Ето и аз много пъти от Ния. Истина ти казвам, не се смей! Женската сила е голема, Доне.
Ния тъкмо бе сварила кафето и се извърна към тях откъм огнището:
— Боите се вие… женска сила. Докъде стига тя, женската сила? Вършите което си искате. И тичате при нас, когато сторите некоя пакост. Като децата, докато са по-малки. Или когато се уплашите сами от себе си.
— Та в това е женската сила най-вече — рече Лазар. — Ние летиме високо, ама и много пъти крилата ни се уморяват. Или се ще сбъркаме нещо. И тичаме при вас. Докато сме малки, тичаме при майка си, а после при тая, с която сме тръгнали. Ние секогаш имаме нужда некой да ни помилва, да ни прости, да ни утеши, да ни насърчи. А, Борисе… Ти какво ще кажеш?
Ослушаха се и Ния, и Дона. Борис не побърза да отговори. Извърна се към майка си:
— При мама винаги! И сега, когато не съм вече малък. И винаги ще бъде така, винаги! — Той наведе очи, върна се в предишното си положение на стола. — За друга жена… не знам. Ружа… С Ружа бе некак много набързо.
Ния го гледаше със светнали очи, после очите й плувнаха във влага. Едвам доловима руменина прибули нейното бледо лице, та сребристата й коса заблестя по-силно над челото, по леко хлътналите й слепоочия, изпод черната кърпа, с която беше превързана главата й. Тя взе да разлива кафето в четирите чашки и рече:
— Ружа… Бог да си я прости, милата. Но… ти си още много млад, сине.
Преди това още мисълта на Бориса бе отлетяла в О. При познатия балкон, при познатите прозорци срещу жилището му. Дона мълчеше попривела глава, помръдвайки едва с бледите си тънки пръсти на ръката, която бе сложила на масата. Нейните мисли пак бяха в Рожден. При гроба на Велко. Говореше се за жената, говореше се за любовта. Какво можеше да каже Борис на майка си за своята любов? Би искал да й каже всичко. Тъкмо на нея сега. Тъкмо тя да го успокои, да го утеши, да го насърчи. Ала не можеше да й каже нищо. Балконът беше затворен, прозорците бяха затворени. Те бяха светнали през оная тъмна нощ и светлината в тях беше живата връзка между него и Ангелина. Той си бе легнал с успокоено сърце. Ала на другата сутрин и през следващите няколко дни балконът и двата прозореца не се отвориха нито еднаж, не се показа там Ангелика нито еднаж. Прозорците светваха всяка нощ и дори по-рано, още по здрач, светеха до късно, ала не се показа там Ангелика нито еднаж, не даде никакъв знак. Там живееха люде — Ангелика, баба й, — запалваше се ламбата всяка вечер и това беше всичко. През последните дни, преди да замине за Преспа, той не можа да види момичето. Той чака до последния ден преди празника, но балконът, прозорците бяха все затворени. Дали ще се отворят пак и как ще го посрещне Ангелика? Любовта на Дона беше в един гроб. И нямаше да се отдалечи никога оттам, нямаше да излезе от гроба никога. Гробовете остават все едни и същи, гробовете са вечни. А там беше и мъничкият гроб на детето й. Дона не можеше да се отдели никога от тия два гроба. Тя мълчеше в тоя час, попривела глава, и мислите й бяха далеко.
Преди да поднесе кафето, Ния погледна сина си. О, милият! Сега й стана отеднаж ясно какво още го измъчваше. Не само народните работи — тя бе чула от край до край разговора между сина и бащата. Още като го видя при посрещането му, тя долови, че някаква по-особена сянка се таеше в неговия поглед. Сега й стана по-ясно. По лицето му схвана и по гласа му, като спомена той за друга жена, като спомена за Ружа, за умрялата. Той е срещнал някое момиче там, в О. Но не беше радостен, не беше. Ния погледна за миг и Дона. Позна и нейните мисли — едни и същи са нейните мисли, когато става дума за мъже, за жени. Същите мисли и същата скръб. Дали ще се поразвесели някога искрено и това дете? Лицето й е затворено, сърцето й — също. Може би завинаги. Щом се затвори еднаж клетото женско сърце…