Тя сложи една след друга три чаши, сложи и за себе си:
— Повелете. — Сетне продължи, преди още да седне: — Майката… тя си е майка винаги. Винаги чака
и… Може и от сичко да се откаже, може и нищо да не поиска. Но жената си е друго нещо. Нели и аз съм била… — усмихна се тя и отново лека руменина се показа по бледото й чисто лице. Лазар не сваляше очи от нея, пълни с радостно нетърпение да чуе по-скоро какво ще каже тя по-нататък. Ния седна на мястото си край масата, руменината бързо изчезна от лицето й, остана само същата усмивка за нещо, което беше вече далеко, но не беше загубено и нямаше да се загуби. Тя продължи, попритегляйки към себе си кафената чашка: — Когато стане то с нас, ние, жените, му премерваме силата според това у другия, у… мъжа. Следиме со четири очи у него как е. И много, много верваме. По-веке от него. Когато видиме, че неговото сърце е пълно, нашето сърце се препълва още повеке. — Тя подигна очи към Бориса, сега в очите й бе останала само светлината на нейната усмивка. — Сине… Ако срещнеш друго некое момиче и го обикнеш, знам аз, то също ще те обикне.
— Нийо! — подвикна изтихо Лазар, очите му бяха препълнени с някакво и на тия му години детско, младежко удивление. — Ти откъде… такива мисли?
Ния се пресегна през масата, сложи ръка върху ръката му:
— На стари години, мъжо, човек какво ли не мисли и премисля. И какво ли не си спомня…
С други, още по-възхитени и пълни с благодарност очи я гледаше синът й. Той разбра най-добре нейните думи, както бе познала и тя най-скритите му мисли и бе му дала очаквания, желания отговор.
Дона продължаваше да седи мълчалива, с приведена глава, бледите й пръсти сега помръдваха по-бързо върху масата. Тя беше и сега при гробовете си — това знаеха всички. Не й бяха нужни ни добри думи, ни насърчения. Гробовете стоят винаги на едно и също място.
Малко по-късно Дона Крайчева стана да си върви. Стана и Борис. Облякоха връхните си дрехи. Ния подаде на Борис запален фенер.
— Нужно ли е?
— Да, синко, да — обади се от вратата Лазар. — Не бива без фенер. До Крайчеви, колкото и да е близу, непременно ще срещнете едно-две девриета. Дойде нов
миралай1 в казармата — страшен пес. С камшик ходи низ града, тежко и горко, който не му стори път. „Ко-митлар!“ — се това вика. Кой знае по колко девриета пуща нощно време, не може човек да не ги срещне. И къде… без фенер! Ще те пребият.
— Не се бави, Борисе — промълви Ния.
Двамата млади люде вървяха мълчаливо някое време. И наистина срещнаха деврие от четирима войници и един заптия. Разминаха се. По улиците святкаха и други фенери — празник беше, ходеха люде и по това късно време. По-търпеливи бяха и агаларите.
Вече пред портата на Крайчеви, преди да се сбогуват, Дона се огледа в тъмнината и каза тихо:
— Реши се в комитета да съборим сръбската камбанария.
— Кой… как…
— Всички. Народът. Още не е разгласено, та да ги изненадаме. На третия ден на Коледа сутринта ще се разгласи. И народът от църквите ще тръгне. Преспа не може да търпи повече. Все за тех се говори, за сърбоманите. Четата им ходи вече и по нашите села. Убити са и двама селяни. Некои са побегнали в града, цели семейства. От страх. И сега камбанария над целия град. Ще я съборим.
Борис помълча и рече:
— Само това ли, само камбанарията? Казваш… селяните бегат от селата…
— Нема да бъде само това. Те ще ти кажат утре, другарите, като се видиш… С тая камбанария нема да бъде малко за Преспа. Ще бъде добър удар засега и тъй… целият народ.
XXV
На третия ден на Коледа, деня на свети Стефан, и двете църкви в Преспа, старата и новата, бяха препълнени с народ. Рано тая сутрин, по тъмно още в тоя зимен ден, люде на Организацията се разшетаха по къщи, по улици, спираха ранобудни църковници и навсякъде, на всички говориха все едни и същи думи, както им бе
---
А Миралай — полковник.
наредено от Началството, както се бяха сговорили и сами:
— Днеска след църква ще идем да събориме сърбо-манската камбанария! На главата ни се качиха сърбоманите! Цепят народа, брат срещу брата! Против народа вървят с турците заедно! Тука един и същ народ живей, а те? Дете в майка проплака от них по селата, а тука — камбанарии до небесата издигат! Ще я събориме. Сички заедно. След църква…
Народът се събираше по църквите смутен, тревожен. Всеки бе станал по-рано, прекръстил се бе три пъти на прага на своя дом с мисъл в църква да отиде, да се помоли богу в тоя ден божи. Други пък комитетските люде и от леглото ги бяха дигнали — ставай, днеска камбанарията ще събаряме! Защо пък тъкмо днеска, в такъв ден? Е, днеска тъкмо целият народ ще се събере. Какво ли ще излезе от тая работа? Какво — ако тръгне целият народ, и ще я събори! Кой ще го спре? А тя, камбанарията, е още тухла, не е измазана. Всеки да дигне, да бутне по една тухла — нищо нема да остане от нея. Е, харно, щом Началството така е решило. Кой ли ще пожали сръбската камбанария в Преспа! Те вече на всички са влезли в очите. Една шепа люде, как ли ги развъди дяволът! Едно време за нашата църква триста мъки и с години, а те за два-три месеца и църква, и училище, та и камбанария до облаците. Три камбани щели да окачат на нея. До гуша са дошли вече на целия град. Ами по селата? Какво патят от тех клети селяци… малко ли беха турците. Малко ли беше въстанието? Мъки сега и от них. Ще им събориме камбанарията. Всеки по една тухла ще дигне, ще бутне с нога…