— Юзбаши ефенди, ние сме тук мирен християнски
народ, верни поданици на нашия милостив баща падишаха, да живее хиляда години. Дошли сме по наша църковна и народна работа, а не от непокорство. Тая камбанария хе там — протегна той дългата си ръка, която беше цяла скрита в ръкава на палтото му и стърчеше напред само неговият крив, възлест показалец, — тая камбанария, юзбаши ефенди, е дигната против народната воля, а може би и без позволение на всемилостивия наш падишах. А не е нужна никому освен на неколцина размирници, които за свои облаги вървят против народа християнски. — Юзбашията го слушаше внимателно, подпрял ръце върху сабята си, някои от множеството там поклащаха одобрително глави на всяка негова дума, и които разбираха турски, и тия също, които по своему разбираха неговото слово пред офицера. Ърбинец продължи: — Ние, християните, при милостта на нашия общ баща падишаха имаме тук, в Преспа, две църкви с камбанарии, достатъчни и предостатъчни за всички тукашни християни. Ние сме всички един християнски народ и защо ще се делят едни или други от него и да вървят против него? Това не е от добро и за доброто на народа, а самият дявол ги кара да се делят и противят. А има и нещо друго, юзбаши ефенди. Попитай ги тия там, що са се събрали пред портата. Като са толкова малко, троица и дете, както казва народът, откъде са намерили толкова пари и злато, как са го събрали помежду си, за да издигнат свое отделно училище, свой отделен параклис и хе тая камбанария до небето чак? Това не е и не може да бъде с техни пари, друг някой им е дал пари, Сърбия им ги дала, както и сами се хвалят, за да се отделят от целия народ и да дигнат сръбски байрак тук, в Преспа.
Лицето на юзбашията изразяваше все по-голямо учудване, той, види се, за пръв път чуваше такива думи за тия, които бе дошъл да защитава с аскера си. Ърбинец не спираше и дори повиши глас:
— Като е тъй, ние дойдохме тук, дойде целият християнски народ, както виждаш, да разруши и премахне тая ненужна и противна камбанария, ненужна и незаконна, а тия, които стоят там на портата и се кокорят скрити зад аскера, да се разкаят и да се върнат там, дето е целият народ. Между тях има и чужденци, те пък да се върнат там, откъдето са дошли не за доброто на тоя народ. И така, юзбаши ефенди, позволи и дай път на народа да изпълни волята божия.
Сега лицето на юзбашията отеднаж стана строго, но колкото показваше строгост, повече показваше досада. Той рече:
— Вие сега всички връщайте се назад, идете си по домовете, а каквато разправия има между вас, оплачете се на хюкюмата. Хайде. Аз няма да ви пусна ни крачка по-нататък. Хайде!
Не даде вид Ърбинец, че ще отстъпи, но поклати настойчиво глава, за да засили приказката си:
— Ние вече много пъти сме се оплаквали в хюкюмата, още когато купиха тая къща и после пак, когато взеха да градят камбанарията напук на целия наш град.
Нададоха гласове и някои от тия сред множеството, които разбираха турски и чуха последните думи на Ърбинец:
— Така е, юзбаши ефенди! Ние много пъти в хюкюмата… Тия там не искат и да знаят.
— Мълчете! — сопна се юзбашията и лицето му цяло почервеня. Той продължи: — Те с позволение на хюкюмата са дигнали тая бина и всичко. Как иначе? Хайде, разпръсквайте се! — кресна той. — Да не съм дошъл аз тук сеир да гледам бре!
Преглътна Ърбинец и се опита отново да заговори: — Юзбаши ефенди…
— Стига бре! — дигна срещу него ръка юзбашията. — Не искам да те слушам повече! — И като се приподигна, да погледне над главата му, викна към множеството: — Тръгвайте веднага! Разпръсквайте се!
Никой не се помръдна, стоеше на мястото си и Ърбинец, облиза устни той, готвеше се отново да заговори. Юзбашията замахна, като да искаше да го удари, после рязко се извърна назад към аскера и острият му глас се чу по целия площад:
— Тури ножа!
Мрачен беше тоя зимен ден, със сиво, снежно небе, но преспанци видяха как проблеснаха дългите ножове в ръцете на войниците, чу се в тишината сухо, безредно потракване и пред аскерската редица се дигна железен плет. Някъде наблизу се тласна порта — някой побърза да затвори портата си. Размърдаха се някои и сред тълпата, проправяха си засрамено път на