назад — уплахата им беше по-голяма от срама им. После и други, зачуха се сподавени гласове, съскащ шепот, бързо, изтихо изречени думи, усети се колебание сред цялото множество, макар повечето от людете да стояха по местата си. Ще се връщат ли, ще обърнат ли гръб? Тия от портата ще има на какво да се посмеят. Срам! Ами какво — аскер стои насреща со щикове! Като е аскерът с них, дошъл них да пази! Пък може юзбашията само да заплашва. Целия ли народ ще изколят со щиковете си? Заради една камбанария! Да не се е дигнал народът царството на султана да превзема? Дошъл е против тия никаквици там на портата и за правото си… Избухнаха и приглушени разпри тук и там:
— Тая работа не ще излезе, както ние си мислехме.
— А ти що си мислеше? Тръгнали сме, ще вървим! Комуто не му стиска…
— Ха върви де! Що стоиш? И аз след тебе тръгвам…
Погледа още някое време юзбашията, пошари с очи, па току се обърна и повлече сабята си накъм аскера. Обърна се назад и Никола Ърбинец, разпери, размаха дългите си ръце, разправяше нещо, ала никой не го слушаше. Е, що, назад ли?
Тогава отнякъде излезе пред всички Дона Крайчева. Слабичка и дребна, каквато си беше, изглеждаше още по-дребна в тъмното си облекло, застанала самичка там, на празното място пред стълпилия се народ. Бледата й мъничка ръка се мярна във въздуха:
— Жени! Хайде ние, щом… Нас никой не може да ни спре. Хайде, жени, всички!
Наизлязоха още тричетири все по-млади жени, между тях и друга една от градските учителки, присъединиха се към нея бързо, като да се бояха да не изостанат. Дона се обърна и тръгна направо срещу аскера, спокойно, стъпка след стъпка, изправила глава, изпънала тесния си, сякаш момичешки гръб. Другарките й вървяха току зад нея, притичаха след тях още няколко жени от навалицата, избързаха и други, та се насъбра цяла дружинка от двайсетина жени, млади, но вече и по-стари между тях, а пред всички вървеше все така спокойно и смело Дона Крайчева. Пристъпиха след жените и неколцина мъже, разлюля се, повлече нозе и цялото множество, малко по-далеко от жените, сякаш да не им пречи, мълчаливо, гъсто един до друг, чуваше се само
глухият шум на хилядите несмели, спъващи се, опипващи стъпки, но вече цялата тълпа се движеше напред и никой не мислеше да се връща.
Юзбашията се заоглежда смутено, както бе застанал пред аскера, не знаеше какво да реши сега и нямаше кога да решава в тия няколко мига, приближи е към него и другият офицер, а войниците стояха все тъй с пушките си при нозе, високо стърчаха дългите им ножове, гледаха те към приближаващите се жени, към ристъпващата навалица по-далеко след тях и като че и това беше само едно любопитно зрелище за тях, едва якой ще белне очи накъм двамата офицери. Мигове, които людете оставят всичко да върви само по себе и сичко върви само по себе, никой не се и опитва да го спре, не знае как да го спре, а сега тук всичко водеше направляваше Дона Крайчева, макар че и тя може би не знаеше докъде ще спре.
Тя се насочи не към двамата офицери, а право срещу войниците, както бе тръгнала още в самото начало, не се отклони, не се огледа, като да я теглеше напред някаква непреодолима сила, само лицето й бледнееше все повече, та стана бяло и сякаш прозрачно. Вървяха току зад нея и другите жени, близу една до Друга, две от тях бяха се уловили ръка за ръка. Щом стигна току пред редицата на аскера, Дона се спря, дигна ръка и всички видяха как направи знак да й сторят път. Срещу нея стоеше дълъг, мършав войник, виждаше се как стърчи високо над главата й, с мургаво, възжълто лице и рязко изпъкнали скули, глуповато опулен с тъмните си очи и сякаш някъде край нея. Войникът нито се помръдна, когато Дона махна с ръка, само долната му устна се отлепи и увисна дебела, влажна. Дона леко го побутна, едва стигнала с ръката си до щръкналия му навън ъглест лакът: — Остави ме да мина.
Войникът се ухили, ококори още повече очи, показа ха се между дебелите му устни едри бели зъби. Той премести пушката в лявата си ръка, та дългият нож мина току пред лицето му, помръдна с другата си ръка в едвам доловимо колебание и току посегна, сякаш да отблъсне -младата жена, но едрата му шепа се залепи на шията й, Дългите мургави пръсти обхванаха бузата й, попритиснаха я похотливо. Тогава Дона с две ръце и с все сила го блъсна в гърдите:
— Мръсник!
Изненадан, войникът се люшна две-три стъпки назад, но в следващия миг лицето му изеднаж се промени, изблещи той безумни очи, стисна зъби, дигна пушката в двете си ръце и колебливо или като на шега току бодна с върха на ножа Дона в гърдите. Дона се поприсви, сякаш да отдръпне гърдите си от нанесения вече удар, с полуотворена уста — дъхът й бе спрял, нозете й се подгънаха и тя се свлече надолу, само едната й ръка се мярна за миг, като да искаше да се защити, да се улови за нещо или пък за някакъв знак, после цяла се отпусна на земята, една мъничка черна купчина. Надигна се се писък, жените се струпаха около ранената, там се озова и юзбашията, но нямаше какво да гледа и се спусна срещу спрялото се там, замряло множество, размаха извадената си сабя: